После Хелън побеждава Мъри и Сам побеждава Хелън. Накрая идва ред Сам да се опита да улучи сестра си и Декстър изпитва известно удоволствие и гордост от лекотата, с която Силви отбягва отчаяните махове на брат си, превивайки се в кръста, гъвкава и атлетична, неговото златно момиче. Той я гледа усмихнато от дълбините на канапето и точно когато решава, че всички са забравили за него:
— Хайде сега! Твой ред е! — Силви му подава бухалката.
— Но ти победи!
— Знам, но ти още не си удрял, горкичкият — съжалява го тя. — Хайде. Пробвай. Улучи ме!
Семейство Коуп харесва идеята; възнаграждава я с гърлен варварски одобрителен ропот със странен еротичен подтекст и Декстър няма избор. Честта му, честта на фамилия Мейхю е заложена на карта. Декстър оставя тържество чашата, изправя се и взема бухалката.
— Сигурна ли си? — пита, коленичейки върху килима на една ръка разстояние от нея. — Защото съм много добър на тенис.
— О, сигурна съм — усмихва се предизвикателно тя и протяга напред ръце като гимназистка, докато й завързват очите.
— И ми се струва, че и в това ще съм много добър.
Зад него Сам му пристяга кърпата здраво като турникет.
— Ще видим…
Арената стихва.
— Добре, готова ли си? — пита Декстър.
— О, да.
Той стисва бухалката с две ръце и ги вдига на нивото на раменете.
— Сигурна ли си?
— Готова съм, когато…
За миг в ума му пробягва образ — бейзболен играч замахва за удар — и той разсича диагонално въздуха, страховито кроше, което просвистява звучно и откатът от удара го изпраща на седмото небе с вибриращи ръце и гърди. Следва смаяно мълчание и Декстър е убеден, че се е справиш много, много добре. После чува трясък и цялото семейство издава ужасен вик.
— СИЛВИ!
— О, божичко!
— Скъпа, миличка, добре ли си?
Декстър смъква кърпата и вижда, че Силви някак си се е пренесла в далечния край на стаята и се е строполила пред камината като марионетка с прерязани конци. Ококорените й очи мигат на парцали, свитата й в шепа ръка прикрива лицето, но тъмната струя кръв вече се стича под носа й. Тя стене тихо.
— О, божичко, съжалявам! — възкликва той ужасен. Тръгва бързо към нея, но семейството вече я е обградило плътно.
— За бога, Декстър, какво те прихвана? — пролайва Лайънъл със зачервено лице, възправен в цял ръст с изпънати рамене.
— ДОРИ НЕ ПОПИТА „ТАМ ЛИ СИ, МОРИАРТИ“? — пищи майка й.
— Така ли? Съжалявам…
— Не, само замахна като луд!
— Като побъркан.
— Съжалявам, съжалявам, забравих. Аз бях…
— Пиян! — довършва Сам. Обвинението тегне във въздуха — Пиян си, човече. Като пън.
Те се обръщат и го изпепеляват с очи.
— Не беше нарочно. Просто съм ти улучил лицето под странен ъгъл.
Силви дръпва Хелън за ръкава.
— Как изглежда? — пита плачливо, дискретно отмествайки ръка от лицето си, все едно шепата и е пълна с ягодов шербет.
— Не е чак толкова зле — ахва Хелън и дланта й закрива ужасено устата. По лицето на Силви рукват сълзи.
— Искам да видя, искам да видя! Банята! — хлипа тя и семейството я изправя на крака.
— Наистина стана случайно… — Уловила ръката на майка си, Силви го подминава бързо, вперила очи право напред. — Да дойда ли с теб? Силви? Силв?
Не получава отговор и проследява нещастно с поглед как майка й я отвежда в коридора и я подкрепя по стълбите към банята.
Стъпките им отшумяват.
И в стаята остават само Декстър и мъжете Коуп. Те се изпепеляват с погледи като в праисторическа сцена. Той усеща как ръката му инстинктивно стисва по-здраво завития „Дейли Телеграф“ и казва единственото, което му хрумва.
— Олеле.
— Е? Мислиш ли, че оставих добро впечатление?
Декстър и Силви лежат в голямото меко двойно легло в стаята за гости. Силви се обръща към него с безизразно лице; само изящното й малко носле потрепва обвинително. Изсумтява, но не казва нищо.
— Искаш ли пак да ти се извиня?
— Декстър, няма нужда.
— Прости ли ми?
— Простих ти — отсича тя.
— И смяташ, че не ме мислят за жесток психопат или нещо подобно?
— Не те смятат за психопат. А сега да го забравим.
Тя се обръща настрани, намества се в другия край на леглото и изключва нощната си лампа.
Минава минута. Като посрамен ученик той усеща, че няма да може да заспи, ако не го успокоят.