— Колко сурови хора сте вие, воините! — въздъхна тя. — Такова желание имам да ти донеса прошката на Винету. Но по този начин ти няма да я получиш.
— Не се нуждая от прошка, защото не съм направил нищо, което би трябвало да бъде простено. Но те моля за една друга услуга. Ако отидеш пак при Сам Хокинс, кажи му да не се тревожи. Когато се съвзема от болестта си, ние ще бъдем свободни.
— Не си въобразявай! Няма да се сбъдне тази твоя надежда.
— Това не е надежда, а абсолютна сигурност. После ще признаеш, че съм имал право.
От думите ми лъхаше такава увереност, че тя се отказа да ми противоречи. Отиде си.
Значи моят затвор се намираше край река Пекос, сигурно в долината на някой от нейните притоци, защото когато хвърлех поглед през вратата, съзирах насреща камениста стена, която никак не беше далече, докато долината на самата река Пекос трябваше да бъде много по-широка. Голямо желание имах да разгледам пуеблото, но не можех да стана от постеля та си. А дори и да бях дотолкова укрепнал, едва ли щях да имам правото да напускам помещението.
Щом се стъмни, дойде старицата и седна в ъгъла. Донесе със себе си и светлина — малка издълбана кратунка, напълнена с мазнина и един фитил с «поплавък» в нея. Тази лампа горя цяла нощ. На старицата бе наредено да извършва по-грубата работа, докато Ншо-чи по-скоро трябваше да контролира грижите, полагани за мене.
През цялата нощ пак спах здравата и на другата сутрин се чувствах по-укрепнал от предишния ден. Днес получих цели шест пъти ядене — винаги гъст и силен месен бульон с царевично брашно. Тази храна бе едновременно и лесносмилаема, и усилваща — продължих да я получавам и през следващите дни, когато можех вече да преглъщам по-добре и най-сетне да приемам по-твърда храна, особено месо.
Оздравяването ми напредваше с всеки изминал ден. Скелетът отново придобиваше мускули, а отокът в устата ми постоянно спадаше. Ншо-чи оставаше все така загрижена и приятелски настроена към мене, убедена, че смъртта ми наближава. По-късно забелязах, че винаги когато мислеше, че не я наблюдавам, погледът й се спираше на мене с меланхоличен и въпросителен израз. Изглежда, че беше започнала да ме съжалява. Значи съм бил несправедлив към нея, като мислех, че е безсърдечна. Попитах я дали ми е разрешено да напускам затвора си, който винаги беше отворен. Тя отговори отрицателно и ми съобщи, че двама пазачи стоят денонощно до вратата, без да мога да ги видя, и че те щели да ме пазят и в бъдеще.
Това ме накара да стана предпазлив. Наистина аз разчитах на косата от Винету, но може би не беше изключено тя да не окаже очакваното въздействие. Тогава можех да разчитам единствено на себе си, на себе си. и на физическите си сили, а тези сили трябваше да бъдат упражнявани. Но как?
Само когато спях, лежах на мечите кожи. Иначе седях или се разхождах из помещението насам-натам. Веднъж казах на Ншо-чи, че не съм навикнал да седя направо на земята и я попитах дали не би могло да се внесе някой камък, който да ми служи за стол. Това желание бе предадено на Винету и той ми изпрати няколко скални къса с различна големина. Най-големият тежеше може би един центнер. Когато оставах сам, аз започвах да правя упражнения с тези камъни. Пред двете жени симулирах все още слабост, а всъщност след две седмици не ми беше особено трудно да вдигна нагоре големия блок няколко пъти. Силите ми се възвръщаха все повече и когато изтече и третата седмица, вече знаех, че се бях възстановил напълно.
От шест седмици се намирах тук и още не бях чул, че пленените кайови са пуснати на свобода. Да изхранваш толкова дълго време към сто и седемдесет души не беше малка работа. Но във всеки случай кайовите ще трябваше да платят за това. Колкото по-дълго време стояха, без да приемат предложенията на апачите, толкова по-големи ставаха размерите на откупа.
И ето, беше хубаво слънчево есенно утро, когато Ншо-чи ми донесе закуската и седна до мене, докато в последно време винаги след това си отиваше. Погледът й, мек и влажен, се бе спрял на лицето ми, докато най-сетне една сълза се търкули по бузата й.
— Ти плачеш? — попитах аз. — Какво се е случило? Какво те натъжава толкова много?
— Ще стане днес.
— Кое?
— Кайовите ще бъдат освободени и ще си вървят. Техните пратеници са пристигнали тази нощ долу при реката и са донесли всички предмети, с които трябва да ни заплатят.
— И това ли те натъжава толкова? Всъщност би трябвало да се радваш.
— Не знаеш какво говориш и не подозираш какво те чака. Сбогуването с кайовите ще бъде отпразнувано с връзването ти на кола на мъчението заедно с твоите трима бели братя.