Отдавна бях очаквал това, но въпреки всичко се изплаших, като го чух. И така, днес беше денят на съдбоносното решение, може би моят последен ден! Какво ли щеше да ми донесе той, когато вечерта се спуснеше над земята? Въпреки тези мисли аз се престорих на равнодушен и продължих да ям привидно спокоен. Щом свърших, подадох съда на Ншо-чи. Тя го пое, стана и си излезе. Но на вратата се обърна, приближи се пак до мене, подаде ми ръка и каза, като не криеше вече сълзите си:
— Ншо-чи може сега да ти говори за последен път. Дъщерята на вожда на апачите знае, че не бива да показва никаква скръб и никакво състрадание. Така я е учил баща й. Но някога тя имаше и една друга учителка, майка си.
— Някога ли? — попитах аз съчувствено. — Не е ли вече жива?
— Не. Маниту, Великия дух, я извика при себе си. Тя беше като нежното вечерно слънце, което се кани да се сбогува с нас. А мъжете са като жестокия слънчев жар по пладне. Сбогом! Наричат те Олд Шетърхенд и си силен воин. Бъди силен и когато те измъчват! Ншо-чи тъгува много за твоята смърт. Но тя ще се радва, ако никакви мъки не успеят да изтръгнат викове на болка и вопли от тебе. Достави ми тази радост и умри като герой!
След тази молба ,тя си излезе бързо. Пристъпих към изхода, за да погледна след нея. Дулата на две пушки се насочиха към мене. Двамата пазачи изпълняваха своя дълг. Ако се бях опитал да направя крачка навън, сигурно щях да бъда ранен така, че да не бъда в състояние да вървя. Не можех и да помисля за бягство. То изобщо бе обречено на неуспех, тъй като не познавах околността. Оттеглих се бавно в моя затвор.
13. На кола на мъчението
Какво трябваше да правя? Във всеки случай най-добре беше да изчакам спокойно събитията и да опитам в подходящия момент въздействието на кичура коса. Погледът, който бях хвърлил навън, беше напълно достатъчен да ме убеди, че всяка мисъл за бягство би била безумие. Бях разбрал какъв сигурен затвор може да бъде едно пуебло. Досега бях само чел за индианските пуебло, но не бях виждал нито едно. Те са създадени, за да служат за защита и начинът, по който са построени, отговаря прекрасно на това предназначение, колкото и да е особен.
Най-често пуеблото се строи пред широки скални пукнатини, състои се изцяло от здрави каменни зидове и има няколко етажа, броят на които се определя от околността и положението на пуеблото. Всеки етаж е разположен малко по-навътре в сравнение с по-долния етаж, така че пред него се образува платформа, която представлява тавана на по-долния етаж. Цялото пуебло има вида на стъпаловидна пирамида, чиито етажи, колкото повече се издигат нагоре, толкова по-навътре се намират и прилепват към скалната стена. Следователно приземният етаж е най-издаден и най-широк, докато следващите етажи се стесняват все повече и повече. Те не са свързани помежду си със стълбища, както нашите къщи, и то отвътре, а преминаването от един етаж на друг става с помощта на подвижни дървени стълби, които се поставят от външната страна до стената. Ако се приближи някой неприятел, тези стълби се прибират вътре и той не може да се изкачи нагоре, освен ако сам не си донесе стълба. Но и в този случай би трябвало да атакува всеки етаж поотделно и да се излага на изстрелите на защитниците от по-горните платформи, които имат при това сигурно прикритие срещу оръжията му.
Аз се намирах точно в такова пирамидообразно пуебло,и то, както бях успял да установя сега, бях на осмия или деветия етаж. Как би могъл човек да слезе незабелязано, като на всички платформи се намират индианци! Не, трябваше да остана. Хвърлих се на леглото си и зачаках.
Изминаха трудни, почти непоносими часове. Времето напредваше наистина с бързината на охлюв, а вече бе станало почти обяд, без да се случи нещо, което да потвърди казаното от индианката. Най-сетне чух отвън приближаващите стъпки на няколко души. Винету влезе при мен, последван от петима апачи. Престорих се, че нищо не подозирам, и продължих да лежа. Той ме погледна продължително и изпитателно, след което каза:
— Нека Олд Шетърхенд ми каже дали е вече здрав!
— Още не съвсем — отвърнах аз.
— Но можеш да говориш, както чувам?
— Да.
— А да ходиш?
— Струва ми се, да.
— Учил ли си се да плуваш?
— Малко.
— Това е добре, защото ще се наложи да плуваш. Спомняш ли си-още в кой ден щеше да ме видиш?
— В деня, в който ще умра.
— Запомнил си го. Този ден настъпи. Стани, ще трябва да те вържат!
Би било лудост да не се подчиня на заповедта му. Станах от постелята и протегнах ръцете си към индианците. Завързаха ги отпред, а освен това ми бяха поставени ремъци и на краката, и то така, че да мога да се придвижвам бавно, но да не мога да избягам с големи крачки. След това ме изведоха вън на платформата.