Оттук до по-долния етаж водеше подвижна стълба, но тя всъщност не беше като нашите стълби, а представляваше дебела дървена греда, в която бяха изсечени дълбоки вдлъбнатини, служещи за стъпала. Трима червенокожи слязоха преди мене. После трябваше да сляза и аз, което не беше особено трудно въпреки ремъците ми; последваха ме другите двама с Винету. По този начин слизахме от един етаж до друг, все по-надолу и по-надолу. По всички платформи стояха жени и деца, които ме оглеждаха любопитно, но без да вдигат шум, след което тръгваха подир нас. Като слязохме от пуеблото,те наброяваха вече неколкостотин и продължиха да ни следват подобно на свита зрители, които щяха да се наслаждават на зрелището на нашата смърт.
Беше така, както си го бях представял. Пуеблото беше разположено в тясна странична долина, която недалеч излизаше при обширната долина на Пекос. Поведоха ме натам. Рио Пекос не е някоя пълноводна река, а през лятото и есента е още по-плитка, отколкото през зимата и пролетта. Но се намират и дълбоки места, където дори и през горещите годишни времена почти не се забелязва спадане на нивото на водата. Край такива места тогава има тучни пасища и хубави гори, което привлича индианците, защото конете им винаги намират паша. Пред мен се разстилаше сега едно такова място. Долината на реката се простираше може би на половин час път, а двата й бряга вляво и вдясно бяха обрасли с храсталаци и гора, край които се простираха зелени тревни ивици. Недалеч пред нас обаче гората беше пресечена и по двата бряга; нямах време сега да се замислям за причините, породили това явление. Точно на мястото, където страничната долина пресичаше главната, имаше пясъчна ивица, която беше широка може би петстотин крачки, водеше в права посока към водата и продължаваше от другата страна на отвъдния бряг. Приличаше на светла черта, теглена напреко през зелената долина на Рио Пекос.
Върху тази широка пясъчна ивица не се виждаха нито трева, нито храсти, нито дървета; изключение правеше само едно огромно кедрово дърво, което бе забило корени отвъд реката по средата на тази неплодородна ивица земя. Благодарение на здравината си то, изглежда, бе устояло на природното явление, предизвикало появата на пясъчната ивица през речния бряг и Инчу-чуна му беше отредил известна роля в събитията през този ден.
На отсамния бряг на реката кипеше трескава дейност. Най-напред забелязах нашата волска кола, която апачите бяха плячкосали и взели със себе си. Там, където прекъсваше неплодородната пясъчна ивица, пасяха конете, доведени от кайовите, които щяха да бъдат разменени срещу пленниците. Наблизо бяха опънати шатрите и събрани оръжията, които също така щяха да послужат като откуп. Между тях се движеше Инчу-чуна с неколцина от хората си, които трябваше да оценят размера на откупа. Тангуа беше заедно с тях, защото пленниците бяха вече пуснати на свобода. Един бърз поглед към това гъмжило от червенокожи, фантастично облечени фигури ми показа, че тук имаше поне шестстотин апачи.
Апачите съзряха, че идваме, те се събраха бързо и образуваха широк полукръг от множество редици около волската кола. Кайовите се присъединиха към тях.
Когато достигнахме колата, забелязах Хокинс, Стоун и Паркър, вързани на три кола, които бяха забити дълбоко в земята. Имаше и четвърти празен кол. Завързаха ме на него. Значи, това бяха коловете на мъчението, на които щяхме да приключим нашия живот по един мизерен, болезнен и мъчителен начин! Те бяха забити един до друг в една редица, и то по такъв начин, че ние оставахме отдалечени един от друг на неголямо разстояние и можехме да разговаряме помежду си. Сам се намираше до мен. После следваха Стоун и Паркър. Наблизо бяха натрупани голямо количество сухи дърва и съчки, които очевидно после щяха да бъдат поставени близо около нас, за да бъдем изгорени след многообразните мъчения.
Изглежда, че и моите трима другари не бяха търпели лишения през време на пленничеството си, защото изглеждаха добре охранени, но затова пък физиономиите им бяха толкова по-опечалени.
— Ах, сър, и ти пристигаш! — каза Сам. — Това е една мизерна, много мизерна манипулация, която смятат да предприемат с нас, и на мене не ми се вярва да я преживеем. Умирането и пребиването вреди в такава голяма степен на тялото, че то много рядко ги издържа. А след това трябва да бъдем дори и изгорени, ако не се лъжа. Какво ще кажеш за това, сър?