— Имаш ли някаква надежда за спасение. Сам? — попитах го аз.
— Нямам представа кой би могъл да дойде, за да ни измъкне оттук. Вече няколко седмици напрягам целия си мозък, но не ми идва никаква идея. Наистина ние си живяхме доста изискано на петия или шестия етаж в отсрещната странноприемница, която наричат тук пуебло, ако не се лъжа. Но и отгоре, и отдолу бяхме обградени от червенокожи, а освен това имахме и няколко пазачи. Как можеш да избягаш! А как беше ти?
— Много добре!
— Вярвам ти: просто ти личи. Угоили са те като гъсок, който ще бъде опечен за Свети Мартин! Как е раната ти?
— Горе-долу. Мога да говоря, както чуваш, а остатъкът от отока сигурно скоро ще се разнесе.
— Убеден съм! Този мил оток днес ще бъде лекуван така основно, че нищо няма да остане от него, само че и от тебе ще остане само купчинка пепел. Не виждам никакво спасение за нас и въпреки това имам чувството, че няма да умра. Може да ми вярваш, може и да не ми вярваш, но не ме е страх и не ме е грижа. Изпитвам някаква увереност, като че ли червенокожите не могат да ни сторят нищо, като че ли изведнъж отнякъде положително ще се появи някой освободител.
— Възможно е! И аз не съм изгубил още всяка надежда Дори бих искал да се обзаложа, че в края на този пълен с опасности ден ще се чувстваме много добре.
— Такова нещо можеш да кажеш само ти, защото си абсолютен грийнхорн. Ще се чувстваме много добре! За «много добре» и дума не може да става. Бих благодарил на Бога, ако тази вечер изобщо бъда в състояние да чувствам нещо.
Но нали вече няколко пъти ти доказах, че немските грийнхорни никак не приличат на тукашните.
— Така ли? И какво искаш да речеш с това? Казваш го с един такъв тон. Да не би да ти е хрумнала някоя хубава мисъл?
— Да.
— А каква? Кога?
— През онази вечер, когато Винету и баща му успяха да избягат.
— Тогава ли ти дойде тази мисъл? Странно! Но няма да имаме никаква полза от нея, защото тогава още не си знаел, че тук при апачите ще ни дадат такова хубаво бекярско общежитие. А какво е съдържанието на тази мисъл?
— Кичур коса.
— Кичур коса ли? — повтори той смаяно. — Я ми кажи сър, да не би нещо да ти хлопа! Да нямаш бръмбари в главата?
— Не ми се вярва.
— А какво бръщолевиш за разни кичури? Да не би някоя стара изгора да ти е подарила някога някоя плитка, която сега искаш да подариш на апачите?
— Не, имам коса от мъж.
Той ме погледна така, като че ли наистина се съмнява в здравината на разсъдъка ми и поклати глава.
— Скъпи сър, наистина нещо не е в ред с главата ти! Изглежда, че от нараняването ти там е останало нещо излишно. Може би този кичур се намира в главата ти, но не и в джоба ти. Понеже не мога да си представя как един кичур коса ще ни отвърже от кола на мъчението.
— Хмм. Да, е, това си остава едно грийнхорнско хрумване и нищо повече; ще трябва да изчакаме и да видим дали ще свърши работа, или не. Що се отнася до отвързването от кола на мъчението, аз съм сигурен, че най-малкото няма да остана вързан за него.
— А, разбира се! След като те изгорят, вече няма да бъдеш вързан за кола.
— Ха! Няма да бъда на кола още когато започне измъчването.
— Така ли? А защо мислиш така?
— Ще се наложи да плувам.
— Да плуваш ли? — учуди се той, като отново отправи към мене поглед, с какъвто лекарят от лудницата оглежда пациента си.
— Да, ще плувам. А това не може да стане, ако вися на кола. Ще трябва да ме отвържат.
— Behold! Но кой ти каза, че ще плуваш?
— Винету.
— А кога ще плуваш?
— Днес, сега.
— Good luck! Щом Винету го е казал, това наистина е като слънчев лъч, пробил облаците. Изглежда, че ще трябва да се бориш за живота си.- И аз мисля така.
— Сигурно и нас ни чака нещо подобно, защото не ми се вярва да постъпят с тебе по-иначе, отколкото с нас. В такъв случай положението ни не е толкова отчайващо, колкото ми се струваше досега.
— И аз съм на това мнение. Вероятно ще можем да се спасим.
— Охо! Не започвай веднага да си въобразяваш много! ?
Ако ни накарат да се борим за живота си, ще ни поставят по възможност най-тежки условия. Вярно е, че има случаи, когато бели пленници са се спасявали по този начин. Но знаеш ли да плуваш?
— Да.
— Но как?
— Така, че ми се струва излишно да се страхувам от състезание с някой индианец.
— Слушай, не бъди толкова сигурен в победата си! Тези червенокожи плуват като водни плъхове, като риби.
— А аз плувам като видра, която лови рибите и ги яде.
— Хайде бе!
— Така е. Още от малък обичам плуването най-много от всички видове спорт; мога да се гмуркам, да плувам кучешката, да стоя неподвижно във водата и какво ли не. Ако наистина искат да ми дадат възможност да си спася живота чрез плуване, тогава съм сигурен, че ще преживея този ден.