— Защо пък не? Да не би да мислиш, че не мога да говоря?
— О-о, сигурно са те научили да говориш лека-полека още като дете! Но ние сме пленени тук вече шест седмици и през това дълго време не си успял да накараш апачите да си подобрят мнението за нас.
— Но и ти не успя, сър!
— Наистина, Сам, но защото отначало не можех да говоря, а после, когато отново ми беше възможно да движа езика си, при мене не се мярна вече нито един червенокож воин. Ще трябва, значи, да признаеш, че не съм бил в състояние да направя някакъв опит за защита.
— Тогава и сега няма да го направиш!
— Защо не?
— Защото опитът ти ще пропадне. Като грийнхорн си твърде неопитен в такива неща и не само че няма да ни измъкнеш от тука, ами ще затънем още по-надълбоко. Имаш голяма физическа сила, но тя няма да ни помогне тук с нищо, защото сега всичко зависи предимно от истинския опит, от острия ум и от хитростта. А те ти липсват. Не си виновен, че просто си се родил без тези хубави качества, но именно заради това трябва да стоиш настрани от играта и да ми разрешиш да поема нашата защита.
— Тогава ти пожелавам по-голям успех, отколкото имаше досега, скъпи Сам!
— Успехът няма да се забави. Сега ще чуеш колко добре ще си свърша работата.
И този разговор можахме да проведем необезпокоявани, защото разпитът ни не започна веднага, Инчу-чуна и Винету отново разговаряха с Тангуа, като поглеждаха често към нас. Погледите на двамата апачи ставаха все по-мрачни и по-сурови, а движенията и гримасите на Тангуа бяха като на човек, който разгорещено се опитва да събуди нечие подозрение срещу някой друг. Кой знае какви ли лъжи разправяше, за да ни погуби! После те се приближиха към нас. Двамата апачи застанаха вдясно от нас, а Тангуа пристъпи вляво до мене. Инчу-чуна отново ни заговори с висок глас, така че всички можеха да го разберат:
— Вече чухте какво ви каза Инчу-чуна, сега ще ви разрешим да се защитите. Отговорете съгласно истината на въпросите, които той ще ви зададе! Вие бяхте заедно с онези бели, които измерваха новия път за Огнения кон, нали?
— Да. Но трябва да ти кажа, че ние тримата не сме мерили земята, ние трябваше да охраняваме групата — отговори Сам. — А що се отнася до този четвъртия, наричан Олд Шетърхенд, то….
— Мълчи! — прекъсна го вождът. — Трябва да отговаряш на въпросите ми без излишни думи. И така, били сте заедно с онези бледолики, нали? Отговаряй кратко, с «да» или «не»!
— Да — каза Сам Хокинс.
— Олд Шетърхенд измерва ли заедно с тях?
— Да.
— А вие тримата пазехте тези хора?
— Да.
— Тогава сте още по-лоши и от тях, защото който закриля крадци и разбойници, заслужава двойно наказание. Беше ли, Ратлър,убиецът, ваш спътник?
— Да, но ние не бяхме приятели, а…
— Мълчи, куче! — кресна му Инчу-чуна. — Ти можеш да говориш само онова, което вождът иска да знае, ни дума повече! Познаваш ли законите на Дивия Запад?
— Да.
— Как се наказват крадците на коне?
— Със смърт.
— А кое е по-ценно — един кон или голямата необятна земя, която принадлежи на апачите?
Сам замълча, за да не си изрече сам смъртната присъда.
— Отвори си устата, иначе Инчу-чуна ще заповяда да ти я отворят с нож!
— Заповядай! — изръмжа дребният храбър трапер. Сам Хокинс не е човекът, който може насила да бъде заставен да говори!
Тогава аз обърнах глава към него и го помолих:
— Сам, говори, по-добре е за нас!
— Well — отвърна той, — щом ти искаш, тогава ще се съглася да говоря, когато всъщност би трябвало да мълча.
— И така, кое е по-ценно, един кон или тази земя? — повтори Инчу-чуна.
— Земята.
— Тогава крадецът на земя е заслужил много повече смъртта от конекрадеца, а вие искахте да ни отнемете земята. Освен това бяхте спътници на онзи човек, който уби Клеки-петра. Това утежнява наказанието. Като крадци на земя щяхме да ви застреляме, без да изпитвате преди това мъки. Но понеже сте и убийци, преди смъртта си ще бъдете вързани на кола на мъчението. Ала ние още не сме свършили с изброяването на злодеянията ви. Вие ни предадохте на кайовите, които бяха наши врагове, нали?
— Не.
— Лъжеш!
— Това е истината.
— Не тръгна ли ти след нас с Олд Шетърхенд, когато напуснахме лагера ви?
— Да.
— Това е сигурен признак на враждебност!
— Не е. Вие ни бяхте заплашили и по правилата на Дивия Запад трябваше да разузнаем дали наистина ще се отдалечите, или не. Можеше да искате да се скриете и да стреляте по нас из засада. Затова яздихме известно време след вас.
— Защо не тръгна ти сам? Защо взе и този Олд Шетърхенд?