Наистина! За да хвърли по-сигурно оръжието си, той беше застанал на едно място и беше завъртял томахока около главата си. Точно в момента, когато се обърнах с лице към него, той го хвърли след мене. Направих два, три бързи скока настрани и… оръжието прелетя покрай мене и се зарови в пясъка. Точно това бях преследвал. Изтичах до томахока, вдигнах го и вместо да се затичам към дървото, аз се отправих спокойно към вожда. Той изрева от яд и се втурна към мене като побеснял. Тогава размахах томахока и го предупредих:
— Спри, Инчу-чуна! Ти пак се излъга в Олд Шетърхенд. Искаш ли собствената си секира да се забие в главата ти? Той се спря.
— Куче, как ми се изплъзна във водата? Злия дух ти помогна!
— Не си мисли такива неща! Ако може да се говори за някакъв дух, това е добрият Маниту, който ми помогна.
При тези думи забелязах, че в очите му проблеснаха пламъчета, както при взимането на тайно решение, и го предупредих отново:
— Виждам, че искаш да ме нападнеш. Откажи се, защото е опасно! Няма да ти сторя нищо, защото наистина ви обичам с Винету. Но ако…
Не можах да продължа. Гневът му беше отнел способността да разсъждава спокойно. Нахвърли се върху мене с протегнати ръце и пръсти, изкривени като ноктите на някой хищник. Сигурно вече вярваше, че ще ме сграбчи, когато се наведох бързо и се изплъзнах встрани. Силата на скока му, с която смяташе да ме повали на земята, го изпрати самия него на пясъка. Веднага се озовах при него, притиснах с лявото си коляно едната му ръка, а с дясното — другата, стиснах го за гърлото с лявата си ръка, размахах томахока и извиках:
— Инчу-чуна, молиш ли за милост?
— Не.
— Тогава ще ти разцепя главата.
— Убий ме, куче! — изпъшка той, като направи напразен опит да се освободи.
— Не, ти си баща на Винету и ще живееш; но временно ще трябва да те обезвредя. Принуждаваш ме.
Ударих го с плоската страна на секирата по слепоочието — последва хъхрещ звук, крайниците му потръпнаха конвулсивно и после се отпуснаха безжизнено. Червенокожите, които стояха ,отвъд реката, помислиха, че съм го убил. Сега те нададоха още по-ужасен рев от предишния. Завързах ръцете на победения вожд с колана за тялото му, отнесох го до кедъра и там го сложих на земята. Трябваше да измина и този ненужен път, защото нашата уговорка гласеше, че съм длъжен да достигна кедъра. След като го оставих, аз се затичах обратно към реката, защото видях, че много червенокожи наскачаха във водата, за да преплуват реката; начело беше Винету. Това можеше да стане опасно за мен и за другарите ми, в случай че апачите не си удържат думата. Затова им извиках от брега:
— Назад! Вождът е жив; само е зашеметен. Но ако се приближите, ще трябва да го убия. Нека дойде само Винету! Искам да говоря с него.
Никой не обърна внимание на предупреждението ми. Тогава Винету изскочи високо над водата, за да бъде видян от всички, и им извика няколко думи, които не можах да разбера. Те му се подчиниха и се върнаха, а той се приближи сам към брега. Аз го очаквах край водата и го оставих да излезе на сушата.
— Хубаво направи, че изпрати воините си обратно — казах аз, — иначе щяха да поставят живота на баща ти в опасност.
— Наистина ли не си го убил с томахока?
— Не. Той ме принуди да го зашеметя, защото не искаше да се предаде.
— А ти можеше да го убиеш! В ръцете ти беше.
— Не обичам да убивам дори неприятели, а камо ли един човек, който е баща на Винету, за което го уважавам. Ето ти оръжието му! Ти ще кажеш кой е победителят!
Той взе томахока, който му подадох, и ме гледа дълго време. Погледът му ставаше все по-мек и по-приятелски. Този израз се замени най-сетне от възхищение и той извика:
— Но какъв човек е Олд Шетърхенд! Кой може да го разбере?
— Ти ще се научиш да ме разбираш.
— Даваш ми томахока, без да знаеш дали ще удържим на думата си! Ти би могъл да се защитаваш с него. Знаеш ли, че по този начин попадаш беззащитен в ръцете ми?
— Pshaw! Не се страхувам, защото имам за всеки случай крака и ръце, но Винету не е лъжец, а доблестен воин, който никога няма да наруши думата си.