Сега разстоянието беше вече измерено и ние заехме местата си в двата края. Аз бях спокоен както обикновено, но Тангуа бълваше всевъзможни обиди по мой адрес. Винету, който бе застанал отстрани точно по средата на разстоянието, го предупреди:
— Вождът на кайовите не трябва да приказва, а да внимава! Винету ще брои до три, след което се стреля!
Можете да си представите, че всички присъстващи бяха обхванати от най-голямо напрежение. Бяха се наредили в две редици отляво и отдясно така, че ние двамата се намирахме сред широк шпалир. Цареше пълна тишина.
— Нека вождът на кайовите започне пръв! — нареди Винету. — Едно … две … три!
Аз не се помръдвах и предлагах на противника си като цел цялата ширина на тялото си. Още при първата дума на Винету той вдигна пушката си, прицели се грижливо и натисна спусъка. Куршумът му мина близо покрай мене. Очевидно Тангуа беше твърде възбуден, за да може да се прицели точно.
— Нека сега стреля Олд Шетърхенд — подкани ме Винету. — Едно … две…
— Чакай! — прекъснах го аз. — Аз стоях честно с лице срещу вожда на кайовите, но той се обръща сега с рамото си към мене.
— Тангуа може да се обръща — измърмори кайовът. — Кой ще му забрани? Не беше уговорено как трябва да стоим.
— Това е вярно — потвърдих аз. — Тангуа може да застане както си иска. Той се обръща с рамо към мене, защото си мисли, че така не бих могъл да го улуча лесно. Но той се мами, защото аз сигурно ще го улуча. Бих могъл да стрелям, без да кажа нито дума, но искам да постъпя честно. Вождът ще бъде ранен в дясното коляно. Но това може да стане само тогава, когато той е обърнат с лице към мене. Ако се извърти настрани, куршумът ми ще строши и двете му колена. Това е разликата. Той може да постъпи както иска. Аз го предупредих.
— Не стреляй с приказки, ас куршуми! — подигра ми се той, като не обърна внимание на предупреждението ми и остана обърнат с рамо към мене.
— Олд Шетърхенд е на ред — повтори Винету, — едно … две… три!
Изстрелът ми проехтя. Тангуа нададе силен вик, изпусна пушката си, разпери ръце, олюля се насам-натам и се строполи на земята.
— Уф, уф, уф! — чуха се викове наоколо и всички се втурнаха към него, за да видят къде съм го улучил.
Аз също се отправих натам и хората се отдръпваха почтително.
— В двете колена, в двете колена! — чувах да казват отвсякъде.
Тангуа лежеше на земята и стенеше. Винету коленичи край него и прегледа раните.
— Куршумът е минал точно така, както моят бял брат беше казал предварително — заяви той. — И двете колена са счупени. Тангуа никога няма да може да препуска на коня си и да хвърля око на конете на другите племена.
Когато раненият ме забеляза, ме обсипа с поток от ругатни. Но аз така го срязах, че той замълча за известно време. Казах му:
— Предупредих те, но ти не ме послуша; сам си си виновен!
Той не смееше да охка, защото това е недопустимо за индианеца дори и при най-страшни болки. Хапеше си устните, гледаше мрачно пред себе си и накрая изскърца със зъби:
— Тангуа е ранен и не може да се върне у дома си. Ще трябва да остане при апачите.
Винету поклати глава и отвърна твърдо:
— Трябва да се върнеш, защото при нас няма място за крадците на конете ни и за убийците на воините ни. Ние не си отмъстихме с кръв, а се задоволихме с животни и предмети. Повече не можеш да искаш. В нашето пуебло няма място за кайовите.
— Но аз не мога да яздя!
— Олд Шетърхенд беше още по-тежко ранен и също не можеше да язди. Въпреки това трябваше да тръгне с нас. Спомняй си често за него! Ще ти бъде от полза. Кайовите искаха да ни напуснат днес. Нека сторят това, защото всеки от тях, когото видим утре все още близо до нашите пасища, го очаква участта, която те искаха да подготвят за Олд Шетърхенд. Аз казах, Хау!
Той ме хвана за ръката и ме отведе настрани. Когато се измъкнахме от човешкото множество, видяхме, че баща му прекосява реката заедно с двамата индианци, които Винету беше изпратил при него. Синът отиде до брега на реката да посрещне баща си, а аз потърсих Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.
— Най-сетне, най-сетне си на наше разположение — посрещна ме Сам. — Кажи ми преди всичко каква беше тази коса, която показа на Винету?
— Бях я отрязал от него.
— Кога?
— Когато го освободих заедно с баща му.
— Значи ти … за бога!… Ти си ги … ти, грийнхорнът, си ги… освободил?
— Разбира се.
— Zounds! — извика Дик Стоун.
— Великолепно! — каза Уил Паркър възторжено. Но моят учител набърчи чело.
— И не ни каза нито дума?
— Не беше необходимо, скъпи Сам.
— Но как се справи с тази работа?