— Положително не!
— Моят брат чува, че Винету му говори искрено. Той знае какви мисли и чувства са се вселили в сърцето на Олд Шетърхенд, но нашите воини не могат да разберат такива чувства. Те презират онзи човек, който се позове на благодарността към самия него. Нима трябва Олд Шетърхенд, който може да стане най-прочутият и велик воин на апачите, да ни напусне още днес, защото воините ще се изплюят в краката му?
Беше ми много трудно да отговоря на този въпрос. Моето сърце ми повеляваше да не отстъпвам от молбата си. Разумът ми или по-добре казано — гордостта ми беше против нея. Винету изпита съчувствие към моето вътрешно раздвоение и каза:
— Винету ще говори с Инчу-чуна. Нека моят брат почака тук!
Той се отдалечи.
— Не прави глупости, сър! — помоли ме Сам. — Дори не подозираш колко много рискуваме.
— Не е чак толкова много!
— Много е! Истина е, че червенокожият презира всеки, който открито се позове на благодарността му. Той извършва наистина онова, което се поиска от него, но след това повече не те познава. Не е лъжа, че в такъв случай още днес би трябвало да се махаме оттук и ще се озовем с лице към неприятелски настроените кайови. А какво ще означава това за нас, смятам за излишно да ти обяснявам.
Инчу-чуна и Винету разговаряха известно време загрижено помежду си. После се приближиха до нас и вождът заяви:
— Ако Клеки-петра не ни беше разказал толкова много за вашата вяра, Инчу-чуна щеше да те смята за човек, с когото е позорно да се разговаря. Но сега той може да разбере желанието ти. Все пак това, което ти каза моят син Винету, е вярно : нашите воини няма да те разберат и ще те презират.
— Не се отнася само до мене, а и до Клеки-петра, за когото говориш.
— Защо пък до него?
— Той имаше същата вяра, която ми повелява да ти изкажа моята молба; и той умря с тази вяра. Неговата религия му повеляваше да прости на врага си. Бъди уверен, че ако той беше сега още жив, никога нямаше да допусне да бъде измъчван Ратлър..
— Така ли мислиш?
— Убеден съм.
Тогава той поклати бавно глава.
— Не мога да разбера какви хора са християните! Или са лоши и злината им е толкова голяма, че човек просто не може да я проумее, или са добри и тяхната доброта остава също така неразбираема!
При тези думи той погледна сина си, който отвърна на погледа му. Двамата се разбраха; можеха да разговарят само чрез погледи. Инчу-чуна се обърна отново към мене и ме попита :
— Този убиец беше и твой враг, нали?
— Да.
— А ти прости ли му?
— Да.
— Тогава чуй какво ще ти каже Инчу-чуна! Ние искаме да разберем дали у него живее поне една малка частица добрина. Ако е така, ще се опитам да изпълня желанието ти, без да ти навредя. Седнете тук и чакайте да видите какво ще се случи! Когато ти дам знак, ще се приближиш към убиеца и ще поискаш от него да те помоли за извинение. Стори ли го, ще умре бързо.
— Разрешаваш ли да му обясня това?
— Да.
Инчу-чуна и Винету отново се върнаха в кръга на воините а ние насядахме на земята, там, където си бяхме.
— Просто да не повярваш — обади се Сам. — Вождът действително е съгласен с желанието ти. Трябва да е доста благосклонен към тебе.
— Възможно е, но най-важната причина е друга. Това е влиянието на Клеки-петра, което се чувства дори и след смъртта на този човек. Тези червенокожи са приели от истинското християнство повече, отколкото подозират. Любопитен съм да видя какво ще стане.
— Веднага ще разбереш. Само внимавай!
Сега махнаха платнището от колата. Забелязахме, че от нея свалиха някакъв дълъг, приличен на куфар предмет, за който беше вързан един човек.
— Това е ковчегът — обади се Сам Хокинс, — сглобен е от стволове на дървета, издълбани с помощта на огън и обвити след това с мокри кожи. Щом кожата изсъхне, тя се свива и по този начин ковчегът се затваря херметически.
Недалече от мястото, където страничната долина се срещаше с главната, се издигаше скала, в основата на която бе изграден четириъгълник от големи камъни; в предната му част имаше отвор. Наоколо се виждаха още камъни, които бяха очевидно нарочно събрани на това място. Ковчегът заедно с човека на него бе отнесен в този каменен четириъгълник. Човекът беше Ратлър.
— Знаеш ли защо са събрали тези камъни? -попита ме Сам.
— За да построят гробницата.
— Правилно! Двойна гробница.
— И за Ратлър ли?
— Да. Убиецът ще бъде погребан с жертвата си. Всъщност това би трябвало да става след всяко убийство, ако обстоятелствата позволяват.