Съвсем друго е положението при някой страхливец, който крещи и реве при най-малкото нараняване, а дори понякога моли и за милост. Да измъчваш такъв човек не е никаква чест, а позор. Затова и най-накрая не се намира нито един доблестен воин, който да има желание да продължи да се занимава с него; най-сетне го убиват по някакъв безславен начин.
Такъв страхливец беше и Ратлър. Всички негови рани досега бяха леки и не застрашаваха живота му. Те му причиняваха болки, но за истински мъчения още не можеше да става дума. Въпреки това той крещеше и пищеше, като че ли изпитваше адски мъки, и непрекъснато ревеше името ми. Искаше да отида при него. Тогава Инчу-чуна нареди да прекъснат измъчването и ме помоли:
— Нека моят млад бял брат отиде при него и го попита защо крещи така. Досега ножовете не може да са му причинили такива болки, че да се вайка толкова много.
— Да, ела, сър, ела! — извика Ратлър. — Трябва да говоря с тебе!
Приближих се до него и попитах:
— Какво искаш от мене?
— Издърпай ножовете от краката и ръцете ми!
— Няма да ми разрешат.
— Но иначе ще умра! Кой би могъл да издържи на толкова наранявания?
— Странно! Нима мислеше, че ще останеш жив?
— Но нали и ти си жив!
— Не съм убил никого.
— Не съм виновен за това, че убих. Знаеш, че бях пиян.
— Въпреки това престъплението е налице. Винаги съм те предупреждавал да не пиеш. Не ме послуша и сега ще си носиш последствията.
— По дяволите последствията! Застъпи се за мене!
— Застъпих се. Помоли за извинение и ще умреш бързо, без да те измъчват.
— Ще умра бързо ли? Но аз не искам да умра! Искам да живея, да живея!
— Невъзможно е.
— Невъзможно? Значи няма спасение за мене?
— Не.
— Няма спасение — няма, няма!
Той изрева тези думи с всичка сила, след което започна такова вайкане и хленчене, че не ми беше възможно да издържа повече при него и си тръгнах.
— Остани, сър, остани тук! — извика той след мене. — Иначе ще започнат пак! Сега вождът му кресна:
— Стига си вило, куче! Ти си един смърдящ койот, когото никой воин не иска повече да докосне с оръжието си. И като се обърна към хората си, той продължи:
— Кой от храбрите синове на апачите иска да се занимава още с този страхливец? Никой не се обади.
— Значи никой?
Отново предишното мълчание.
— Уф! този убиец не е достоен да бъде умъртвен от воини. Той няма да бъде погребан заедно с Клеки-петра. Как би могла да се появи такава жаба редом с един лебед във Вечните ловни полета? Разрежете ремъците му!
Той направи знак на две момчета. Те скочиха, изтичаха при пленника, измъкнаха ножовете от крайниците му и разрязаха ремъците.
— Вържете ръцете зад гърба му! — заповяда вождът.
Момчетата, които нямаха повече от десет години, се подчиниха, а Ратлър не посмя през това време да направи и най-малкото движение на съпротива. Какъв позор! Почти се срамувах, че съм бял.
— Отведете го до реката и го блъснете във водата!- гласеше следващата заповед. — Ако въпреки всичко достигне отвъдния бряг, ще бъде свободен.
Ратлър издаде ликуващ вик и се остави на момчетата да го помъкнат към Рио Пекос. Там на брега той изведнъж се спря. Тогава двамата го хванаха и го блъснаха в реката. Отначало той потъна, но скоро пак се появи на повърхността, като се мъчеше да се придвижва напред, плувайки по гръб. Това не беше трудно, въпреки че ръцете му бяха вързани. Краката му бяха свободни и с тяхна помощ можеше да се държи над водата.
Нима трябваше да достигне необезпокоявано отвъдния бряг? Дори и аз не желаех това. Беше си заслужил смъртта. Ако останеше жив и се измъкнеше оттук, тогава всички присъстващи щяха да бъдат съучастници в престъпленията, които щеше да извърши в бъдеще. Да не говорим за това, че жаждата за отмъщение на този човек щеше да бъде за всички нас постоянна опасност.
Двете момчета все още стояха до самата вода и гледаха след него. Тогава Инчу-чуна им заповяда:
— Вземете пушки и стреляйте в главата му! Те изтичаха към мястото, където неколцина воини бяха оставили карабините си, и всяко взе по една от тях. Тези малки юнаци знаеха добре как се борави с такова оръжие. Коленичиха край брега и се прицелиха в главата на Ратлър.