Разнесоха се приглушени вопли, които ставаха все по-силни и пронизителни, докато се превърнаха в неудържими стонове и плач, които престанаха изведнъж. Тогава вождът продължи:
— Ние отмъстихме за смъртта му. Но душата на убиеца се изплъзна от убития. Тя няма да може да му прислужва във Вечните ловни полета, защото беше страхлива и не пожела да го последва в смъртта. Краставото куче, на което принадлежеше, бе застреляно от момчетата и трупът му плува надолу по реката. Така ли е?
— Хау!
— Клеки-петра ни напусна, но тялото му остана при нас, за да му съградим паметник, който ще напомня на нас и на нашите поколения за добрия бял баща, който беше наш учител и когото ние обичахме. Той не беше роден в тези земи, а дойде от далечна страна, която се намира отвъд Голямата вода. Често ни е говорил за своята родина, която се намира на изток и ни е казвал, че там расте дъбът. От любов към Клеки-петра и в негова чест донесохме дъбове, които ще насадим около гроба му. Той винаги е мислил за нас и се е грижил за нас. Преди да ни напусне, той ни изпрати един бледолик, който ще ни бъде брат и приятел на негово място. Тук стои Олд Шетърхенд, белият човек, който е дошъл от родината на Клеки-петра. Той знае всичко онова, което знаеше и нашият учител, но в същото време е и такъв воин, какъвто умрелият не беше. Той е убил мечката гризли с нож, а всеки свой неприятел запраща на земята с юмрука си. Инчу-чуна и Винету му бяха на два пъти в ръцете. Но той не ни уби, а ни подари живота, защото ни обича и защото е приятел на червенокожите мъже. Така ли е?
— Хау!
— Последната воля на Клеки-петра беше Олд Шетърхенд да стане негов наследник при воините на апачите и Олд Шетърхенд обеща да изпълни неговото желание. Ето защо Олд Шетърхенд ще бъде приет в племето на апачите и ще има правата и властта на вожд. Ще бъде така, като че ли е роден при нас. За да бъде потвърдено това, той би трябвало всъщност да изпуши калюмета с всеки воин на апачите. Но ние можем да отстъпим от този обичай, тъй като той ще пие от кръвта на Винету, а Винету ще пие от неговата кръв. Тогава Олд Шетърхенд ще бъде кръв от нашата кръв и плът от нашата плът. Съгласни ли са воините на апачите?
— Хау, хау, хау! — прозвуча трикратно радостният отговор на всички присъствуващи.
— Тогава нека Олд Шетърхенд и Винету се приближат към ковчега и пуснат по няколко капки от кръвта си във водата на братството!
И така — кръвно братство, истинско кръвно братство, за което бях чел толкова често! Този обичай се среща при много нецивилизовани или полуцивилизовани народи; кръвното братство се счита за сключено, когато двамата смесят кръвта си и пият от нея, или пък когато единият от тях пие от кръвта на другия и обратно. Според поверието едно такова кръвно братство е по-здраво, по-сърдечно и по-безкористно, отколкото братството по рождение.
Сега аз трябваше да пия от кръвта на Винету, а той — от моята. Застанахме от двете страни на ковчега и Инчу-чуна разголи ръката на сина си до лакътя, като я поряза леко с ножа си. От малкия незначителен разрез избликнаха няколко капки кръв, които бяха събрани от вожда в малък съд с вода. После същото бе направено и с мен, при което капките кръв бяха събрани в друг съд. Този съд беше подарен на Винету, а аз получих съда с неговата кръв. Инчу-чуна заговори тържествено на английски език:
— Душата на човека живее в кръвта. Нека душите на тези двама млади воини се слеят една с друга, за да образуват една-единствена душа.. Нека отсега нататък мислите на Олд Шетърхенд станат и мисли на Винету, а волята на Винету нека бъде и воля на Олд Шетърхенд. Пийте!
Изпих съдържанието на единия от съдовете, а Винету изпи другия. Това беше всъщност водата, която Ншо-чи бе донесла от реката, примесена с няколко капки кръв, чиито вкус не можеше да се усети. След това вождът ми подаде ръката си.
— Сега и ти като Винету си син на моето тяло и воин на нашия народ. Славата на твоите дела ще се разпространи бързо и никой друг воин няма да може да те надмине. Ти ще бъдеш вожд на апачите и всички племена на нашия народ ще те почитат като вожд!
Това се казва бърза кариера! До неотдавна бях домашен учител в Сент Луис, после земемер по трасето на железопътната линия през Запада, а сега бях станал вожд на «диваци».
Но трябва да си призная, че тези «диваци» ми харесваха много повече, отколкото по-голямата част от белите, с които си бях имал работа в последно време.
Разбира се, че като «просветен европеец» бях далече от мисълта да придавам каквото и да било тайнствено или чудодейно въздействие на няколкото капки кръв, които изпихме взаимно. Напълно съзнавах формалната символичност на този обред и предполагах, че Инчу-чуна и децата му също така добре разбираха неговата символична същност. Положително не напразно са били ученици на «белия учител на апачите».