Все пак по-късно думите на Инчу-чуна, че Винету и аз ще бъдем като една душа с две тела, излизаха винаги верни. Ние двамата се разбирахме, без да беше необходимо да споделяме чувствата, мислите или решенията си. Трябваше да разменим само по някой поглед, за да знаем най-точно какво искаше да направи всеки един от нас. Да, дори и това не бе необходимо: ние действувахме удивително съгласувано даже и тогава, когато се намирахме далеч един от друг; помежду ни никога не е имало някакви кавги или несъгласие. Но това беше естествена последица от взаимната вътрешна симпатия и от взаимното разбиране и зачитане, на възгледите и навиците ни.
Когато Инчу-чуна завърши речта си, всички апачи се бяха изправили, за да извикат силно и потвърждаващо «хау». След това вождът добави:
— Сега новият, живият Клеки-петра е приет в племето ни и ние можем да погребем мъртвия. Нека моите братя се заемат с това!
Последните му думи бяха отправени към апачите, които бяха участвали в изграждането на гробницата. Помолих да почакат малко и направих знак на Хокинс, Стоун и Паркър да се приближат. Когато застанаха до мене, аз казах няколко думи край ковчега и завърших с една молитва. След това тленните останки бяха внесени в каменната постройка и червенокожите започнаха да зазидват отвора.
Това беше първото индианско погребение, на което присъствувах. То ме бе развълнувало дълбоко. Не ми се иска да критикувам възгледите, които беше изложил Инчу-чуна по време на погребението, но в неговите думи имаше много истина, примесена с доста неясноти. Докато зазидваха гробницата, индианците отново подеха своите траурни напеви. Едва когато бе поставен и последният камък, можеше вече да се каже, че церемонията е завършила. Всеки започна да се занимава със своите работи, а това бе сега на първо място яденето. Инчу-чуна ме покани да ям с него.
Той живееше в най-голямото помещение на вече споменатия етаж в пуеблото. То беше обзаведено съвсем семпло, но по стените му можеше да се види богата колекция от индиански оръжия, която живо привлече вниманието ми. Красива зора ни обслужваше и тримата — Инчу-чуна, Винету и мене — и скоро разбрах, че тя умееше майсторски да приготвя индианските ястия. Разговаряхме съвсем малко. Червенокожият изобщо не обича словоохотливостта, а днес и без това бе говорено толкова много, че всичко, което имахме да обсъждаме, беше оставено за по-късно. След като се нахранихме, се свечери бързо.
— Иска ли моят брат да си почине или ще дойде с мене?
— попита ме Винету.
— Ще дойда с тебе — заявих аз, без да попитам накъде мислеше да се отправи.
Слязохме от пуеблото и закрачихме към реката. Това очаквах и аз. Човек с толкова сериозен и задълбочен характер като Винету не можеше да не отиде пак на гроба на своя учител. Там седнахме един до друг. Винету ме хвана за ръката и остана известно време безмълвен; и аз нямах причина да наруша тишината.
Тук трябва да отбележа, че не всички апачи, които бях видял наоколо, живееха в пуеблото. Колкото и да беше голямо, то в никой случай не можеше да побере толкова много хора. Там живееха само семействата на Инчу-чуна и на неговите по-видни воини. Пуеблото представляваше в известен смисъл и сборен център за онези членове от племето мескалеро, които водеха скитнически живот, като пасяха конете си ту тук, ,ту там, и ловуваха свободно из съседните територии. От това място вождът властваше и ръководеше племето си; оттук той предприемаше далечни походи с коня си до другите племена, които го признаваха за върховен вожд. А това бяха лянеросите, хикарила, тараконе, чирикауа-апачите, пиналеньосите, хиленьосите, мимбреньосите, липаните, апачите от медните мини и други. Дори и навахите обикновено се подчиняваха, ако не на заповедите му, то поне на желанията.
Мескалеросите, които не живееха в пуеблото, си бяха отишли след погребението, като бяха оставили само толкова хора, колкото бяха необходими да пазят доведените от кайовите коне, пасящи наблизо. Ето защо сега Винету и аз седяхме съвсем сами край гроба на Клеки-петра. Във връзка с този гроб ми се иска да спомена още, че на следващия ден около него наистина бяха засадени дъбове, които по-късно израснаха нависоко. Тези дървета се издигат там и до ден днешен. Най-сетне Винету наруши мълчанието с един въпрос:
— Ще забрави ли моят брат Олд Шетърхенд, че бяхме негови врагове?
— Вече е забравено — уверих го аз.
— Но едно нещо все пак няма да можеш да простиш.