— Кое?
— Обидата, която ти нанесе моят баща.
— Кога?
— Когато те срещнахме за първи път.
— Аха, когато ме заплю в лицето ли?
— Да.
— Защо да не мога да го простя?
— Защото такова заплюване може да се измие само с кръвта на онзи, който е нанесъл тази обида.
— Нека Винету не се безпокои. И това е вече забравено.
— Моят брат казва неща, които не мога да повярвам.
— Ще ми повярваш. Отдавна е доказано, че съм го забравил.
— Как е доказано?
— С това, че не се разсърдих на Инчу-чуна, баща ти. Или си мислиш, че Олд Шетърхенд ще се остави да го заплюват, без да отговори веднага с юмрука си, ако го сметне за обида?
— Наистина, ние после се чудихме, че не постъпи така.
— Бащата на Винету не можеше да ме обиди. Аз си изтрих лицето и още тогава всичко беше простено и забравено. Да не говорим повече за това!
— И все пак трябва да говоря, длъжен съм да го сторя като твой брат.
— Защо?
— Ще трябва най-напред да се запознаеш с обичаите на нашия народ. Никой воин не признава с удоволствие сторената грешка, а вождовете пък още по-малко. Инчу-чуна разбира, че е постъпил несправедливо, но не може да те помоли за извинение. Ето защо ме накара аз да говоря с тебе. Винету те моли за извинение от името на баща си.
— Не е необходимо. Ние сме квит, защото и аз ви обидих.
— Не си.
— Обидих ви! Не е ли обида юмручният удар? А аз ви ударих с юмрука си.
— То стана по време на битката и тогава не е обида. Моят брат е благороден и великодушен. Няма да забравим това.
— Да говорим за други неща! Днес станах апач. А какво е положението на моите трима другари?
— Те не могат да бъдат приети в племето ни, но са наши братя.
— Без никакви формалности?
— Утре ще изпушим с тях лулата на мира. Но нека сега моят бял брат ми каже защо е напуснал родината си?
Подобни въпроси са съвсем необичайни за индианците. Но Винету имаше право да ми зададе такъв въпрос, защото сега беше мой брат и трябваше да ме опознае. Този въпрос обаче не бе зададен само от съчувствено любопитство. Винету имаше и друга причина.
За да търся тук щастието си — отговорих аз.
— Щастие! А какво е щастие?
— Богатство, което обаче…
Когато чу първата дума, Винету пусна ръката ми и в очите му пробляснаха пламъчета. Знаех, че в този момент го бе обхванало чувство, че все пак се е излъгал в мене.
— Богатство! — прекъсна ме той. — Тогава се заблуждаваш. Златото донесе само нещастия на червенокожите мъже. Заради златото белите продължават да ни изтласкват от едни земи в други, от едно място на друго, така че ние сигурно ще загинем, макар и бавно. Златото е причина за смъртта ни. Нека моят брат не се домогва до златото!
— Но аз не се домогвам до златото.
— Така ли? Но нали каза, че търсиш щастието в богатството?
— Да, вярно. Но нямам предвид онова богатство, за което мислиш ти. Има различни видове богатство — може да си богат на злато, но може да си богат на мъдрост и опит, на чест и слава, а здравето също е богатство.
— Уф, уф! Значи това си имал предвид! И към кой вид богатство се домогваш? — Само не към първото.
— А защо тогава моят брат Олд Шетърхенд се е присъединил към крадците на земя? Не е ли знаел, че извършва престъпление спрямо червенокожите мъже?
— Не е било трудно да се сетя, но просто не бях мислил за това. Радвах се, че ме бяха назначили като земемер, защото ми плащаха добре.
— Плащаха ли ти? Но струва ми се, че вие не бяхте приключили работата си. Нима ви платиха, преди да сте свършили измерването?
— Не. Но бях получил аванс и екипировка. Спечеленото щяха да ни заплатят след завършване на цялото измерване.
— И сега ще загубиш тези пари?
— Да.
— Много ли са?
— За мене са твърде много. Той помълча известно време, след което каза:
— Съжалявам, че моят брат е изгубил толкова заради нас. Ти богат ли си?
— Ако ме питаш за пари — беден съм.
— А след колко време щяхте да завършите работата си?
— След няколко дни.
— Уф! Ако те познавах, както те познавам сега, щяхме да нападнем кайовите след няколко дни.
— За да можех да си свърша работата ли? — запитах аз, трогнат от това благородство.
— Да.
— Но това ще рече, че ти щеше да ни разрешиш да извършим докрай «кражбата»
— Кражбата не, а само измерването. Линиите, които чертаете по хартията, не могат да ни навредят, защото тогава грабежът все още не е извършен. Той започва едва тогава, когато пристигнат работниците на бледоликите, за да строят пътя на Огнения кон. Бих…
Той млъкна, за да обмисли една внезапно хрумнала му мисъл. След малко продължи: