— Да — уверих го аз, като разтърсих ръката му. — Ще следвам така усърдно благородния пример, който ми давате тримата и който ще продължите да ми давате, че не след дълго време хората ще ме взимат за самия Сам Хокинс.
— Многоуважаеми, не се залавяй с това! Усилията ти биха били съвсем напразни. Такъв грийнхорн, какъвто си ти, да заприлича на Сам Хокинс! Абсолютно изключено! Все едно жабата да иска да стане оперен певец и да…
В този момент Дик Стоун се намеси, смеейки се, но си личеше, че се беше и поядосал:
— Стоп! Млъкни най-сетне, стари бърборко! Не се понасяш повече! Обръщаш всичко наопаки и на черното казваш бяло! Ако бях на мястото на Олд Шетърхенд, нямаше да търпя така спокойно този вечен «грийнхорн».
— Та какво имаш против това? Той си е такъв!
— Глупости! Дължим живота си на него. А едва ли ще се намери някой измежду сто опитни уестмани, без да изключвам и нас тримата, който би направил онова, което успя да стори той вчера. Вместо ние да го закриляме, той ни закриля. Запомни това! Ако не беше той, нямаше да си седим така весело тук, а и ти нямаше да бъдеш цял-целеничък под старата си фалшива перука!
— Какво? Фалшива перука ли! Само да си ми го казал още веднъж! Това е съвършено истинска перука! Ако още не си разбрал, на, погледни я!
Той я свали от главата си и я подаде на другите.
— Я махай тази козина оттук! — засмя се Стоун. Дребният трапер я постави отново на главата си и се завайка с укор в гласа си:
— Засрами се, Дик, да наричаш украшението на главата ми «козина»! Не очаквах такова нещо от толкова добър приятел като тебе! Вие всички не умеете да оцените истински вашия Сам. Ще ви накажа с презрение и ще отида да посетя моята Мери. Трябва да видя дали и тя се чувства така добре, както аз.
Той размаха презрително ръка и се отдалечи. Ние се изсмяхме след него, защото просто беше невъзможно човек да му се сърди.
На следващия ден се завърнаха разузнавачите, които бяха проследили кайовите. Съобщиха, че вражеските отряди продължили пътя си, без да се спират, и следователно едва ли имали намерение да предприемат неприятелски действия.
17. Тайната на едно сърце
Сега последва период на спокойствие и почивка, като всъщност за мене това време бе изпълнено с напрегната дейност. Сам, Дик и Уил се наслаждаваха на гостоприемството на апачите; бяха го ударили само на почивка. Единственото занимание, на което Хокинс се отдаваше, бяха ежедневните разходки с Мери, за Да може тя, както се изразяваше Сам, «да се научи да се възхищава от неговия финес»; това ще рече, че животното трябваше да свикне с начина му на езда.
Аз обаче не мързелувах. Винету имаше намерението да ме запознае с «индианската школа». Често ни нямаше по цели дни, предприемахме далечни пътувания, при което трябваше да се упражнявам във всичко, което бе свързано с лова и битките. Пълзяхме из горите наоколо, където можех да получа великолепни уроци как да се приближавам незабелязано към неприятел. Винету провеждаше с мене буквално «полеви учения». Често се отделяше от мене и ми поставяше задачата да го търся. Полагаше всички усилия да заличи следите си, а пък аз се стараех също така усилено да ги открия. Колко често се е крил в някой гъст храсталак или е стоял във водите на Пекос зад стена от гъсто надвиснали растения и е наблюдавал как го търся. После ми посочваше грешките и ми показваше как трябва да се държа, какво би трябвало да направя и какво да не върша. Това беше незаменимо обучение, в което Винету участваше с такова удоволствие, с каквато радост и възхищение и аз играех ролята на негов ученик. При това той никога не ме хвалеше, но не ме и укоряваше. Майстор във всички умения и ловкости, които изискваше индианският начин на живот. Винету беше и майстор в предаването на тези умения.
Колко често се прибирах капнал от умора! Но въпреки това за мене все още нямаше почивка, защото исках да изуча езика на апачите, а тези занимания продължаваха в пуеблото. Имах трима учители — двама учители и една учителка:
Ншо-чи ме запознаваше с диалекта на мескалеросите, Инчу-чуна ме учеше на диалекта на лянеросите, а с Винету изучавах диалекта на навахите. Тъй като тези диалекти са твърде близки и нямат голямо словно богатство, успях бързо да напредна.
Понякога, когато с Винету оставахме в околностите на пуеблото, се случваше Ншо-чи да се присъедини към нас. Тя не скриваше радостта си, когато се справех успешно с моите задачи.