Тези думи бяха произнесени шепнешком, но от тях лъхаше такова доверие и увереност, че можех да се гордея.
— Наистина, не познавам още друг човек, който така лесно да се справя с всичко — кимна Винету. — Само едно нещо няма да може да направи и Винету съжалява много за това.
— Какво е то?
— Да изпълни нашето желание.
Тъкмо се бях наканил да им се обадя и ето че Винету заговори за някакво желание. Това ме накара да изчакам още малко. Та кое ли желание не бих изпълнил на тези мили хора? Значи те таяха в себе си някакво желание и не ми го казваха, защото смятаха, че няма да го изпълня. Може би сега щях да чуя за какво става въпрос и бих могъл най-неочаквано да им помогна. Ето защо продължих да мълча и да слушам.
— Говори ли вече с него моят брат Винету? — попита Ншо-чи.
— Не.
— А нашият баща говорил ли е?
— Не. Той искаше да му каже, но не му разреших.
— Не му разреши? Защо? Ншо-чи обича много този бледолик. Тя е дъщеря на върховния вожд на всички апачи!
Да, тя е негова дъщеря, а е и нещо много повече. Всеки червенокож воин и всеки бледолик биха били щастливи, ако моята сестра пожелаеше да бъде тяхна скуоу, само Олд Шетърхенд не. Откъде моят брат Винету знае това, след като още не е говорил с него?
— Въпреки това го знам, защото го познавам. Той не е като другите бели; той се стреми към по-висши неща от тях. Няма да вземе за жена една индианка.
— Той ли ти каза това?
— Не.
— Може би сърцето му принадлежи на някоя бяла жена?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да. Говорихме за белите жени. От думите му разбрах, че сърцето му още не е проговорило.
— Тогава ще проговори към мене!
— Нека сестра ми не се заблуждава! Олд Шетърхенд мисли и чувства по-иначе, не както си представя моята сестра. Ако той си избере жена, тогава тя трябва да е между жените такава, какъвто е той между мъжете.
— Не съм ли аз такава?
— Между червенокожите момичета — да. Моята хубава сестра ги превъзхожда всичките. Но в случая става въпрос за сравнение с дъщерите на бялата раса. Ти какво си видяла и чула? Какво си научила? Познаваш живота на жените на червенокожите народи, но не знаеш нищо от онова, което трябва да научи и познава една бяла жена. Блясъкът на златото и красотата на фигурата не привличат Олд Шетърхенд. Той се стреми към други неща, а тях няма да може да намери у едно червенокожо момиче.
Тя сведе глава й замълча. Тогава той я погали с ръка по бузата и се опита да я утеши..
— Мъчно ми е, че трябва да причиня болка на сърцето на моята добра сестра, но Винету е свикнал да казва винаги истината, дори и когато тя не е приятна. А може би той знае един път, който може да изведе Ншо-чи до нейната цел.
Тогава тя вдигна бързо глава и попита:
— Кой е този път?
— Пътят към градовете на бледоликите.
— Ти мислиш, че би трябвало да отида там?
— Да.
— Защо?
— За да научиш каквото е необходимо да знаеш и да можеш, ако искаш Олд Шетърхенд да те обикне.
— Тогава искам да замина, колкото се може по-бързо! Ще изпълни ли брат ми Винету едно мое желание? Поговори с Инчу-чуна, нашия баща! Помоли го да ме пусне да отида в големите градове на бледоликите! Няма да ми откаже, защото…
Не можах да чуя повече, тъй като тихо се запромъквах обратно. Имах чувството, че бях извършил нещо нечестно, като бях подслушал разговора между брата и сестрата. Дано само не забележеха нищо! В какво изключително неудобно положение щях да изпадна! Сега при моето оттегляне трябваше да бъда още по-предпазлив отпреди. И най-малкият шум, и най-незначителното обстоятелство можеха да издадат, че бях научил тайната на хубавата индианка. А в такъв случай щях да бъда принуден да напусна моите червенокожи приятели още на същия ден. За щастие успях да се оттегля незабелязано. Когато вече не можеха да ме чуят, аз се изправих и заобиколих бързо поляната до мястото, където се виждаше следата. След това пристъпих няколко крачки и извиках:
— Нека моят брат Винету дойде при мене!
Нищо не се помръдна; затова продължих:
— Нека моят брат се приближи, защото го виждам!
Нищо не се помръдна; извиках още веднъж:
— Винету седи в храстите до дивата слива. Трябва ли да дойда до него?
Тогава клонките се размърдаха и Винету се показа, но беше сам. Беше разбрал, че не можеше да се крие повече, обаче все още не искаше да издаде сестра си и затова ме попита:
— Намери ли моят брат Олд Шетърхенд Ншо-чи?
— Да.
— Къде?
— В храстите, където ме водят нейните следи.
— Нима си видял следите й? Въпросът му звучеше учудено. Той не знаеше какво да мисли. Според него аз сигурно се бях заблудил по някакъв начин.