— Да — отвърнах аз, — видях ги.
— Но сестра ми внимаваше толкова много, че положително не е оставила никакви следи.
— Лъжеш се. Следите й могат да се видят макар и да са по клоните на храстите, а не по земята. Ншо-чи не е докосвала земята с краката си, но докато си я носил, сте пречупвали клонки и сте наранявали някои листа.
— Уф! Носил ли съм я? Кой ти каза това?
— Твоите стъпки. Те стават изведнъж по-дълбоки, защото си станал по-тежък. Но тъй като не си могъл да промениш собственото си тегло, следователно си носил някакъв товар. И този товар е била сестра ти, чийто крак, както забелязах, не се бе докосвал повече до мъха.
— Уф! Заблуждаваш се. Върни се пак и потърси!
— Би било напразно и излишно, тъй като Ншо-чи седи там, където беше и ти. Ще я доведа.
Прекосих цялата поляна. Но ето че Ншо-чи се показа вече от храсталака и каза на брат си със задоволство:
— Нали ти казах, че ще ме намери. Ето че бях права.
— Да, моята сестра беше права, а аз се заблуждавах. Моят брат Олд Шетърхенд може да разчита следите не само с очите си, а и с мислите си. Вече няма почти нищо, което да не е научил.
— О, още много неща имам да уча — махнах аз с ръка. — Моят брат Винету ми изказва похвала, която още не съм заслужил. Но което още не мога, ще го науча с негова помощ.
Това беше първата похвала, която чувах от устата му, и си признавам, че се почувствах така горд, както някога ме караха да се гордея от време на време похвалите на учителите ми.
Вечерта на същия ден Винету ми донесе фино изработени ловни дрехи от щавена кожа, които бяха украсени с червени индиански везани фигури.
— Ншо-чи, сестра ми, те моли да носиш тези дрехи — ми каза той. — Олд Шетърхенд трябва да има по-хубави дрехи.
Наистина имаше право. Облеклото ми изглеждаше дори за индианците твърде мизерно. Ако ме пипнеха в някой европейски град със сегашните ми дрехи, сигурно щях да бъда арестуван като скитник. Но имах ли правото да приемам такъв подарък от Ншо-чи? Изглежда, че Винету отгатна мислите ми.
— Можеш спокойно да вземеш тези дрехи — ми каза той, — защото аз съм ги поръчал. Те са подарък от Винету, когото ти спаси от смърт, а не са подарък от сестра му. Изглежда, че на бледоликите не се разрешава да приемат подаръци от жени?
— Могат да приемат подаръци от собствените си жени или пък ако жените са техни роднини.
— Ти си мой брат; тогава Ншо-чи е твоя роднина. Но и без това подаръкът е от мен, а не от нея. Тя само го е изработила.
Когато на следното утро облякох дрехите, те ми стояха като шити по поръчка. Дори някой шивач от Ню Йорк не би могъл да ги ушие по-добре. Представих се в новите си дрехи на моята хубава приятелка и похвалата ми очевидно я зарадва. След малко при мен дойдоха Дик Стоун и Уил Паркър, за да ми съобщят, че и те със Сам са получили подаръци — нови, красиво изработени индиански лули, излезли изпод ръцете на жените от племето. И пак не беше изминало много време, когато намирайки се вече в долината на реката, за да се упражнявам в хвърляне на томахок, към мене се приближи дребна, странна фигурка, чиято походка бе изпълнена с достойнство. Тя бе облечена в нов кожен индиански костюм, който завършваше долу с чифт стари необикновено грамадни високи ботуши. Над костюма се забелязваше филцова шапка с плачевно провиснала периферия, която беше по-стара и от ботушите; под тази периферия се показваше сплъстена растителност, прилична на брада, един огромен нос и две лукави очички. По тях разпознах моя малък Сам Хокинс. Той се изтъпанчи пред мене, разкрачи широко тънките си криви крачета и ме попита надуто:
— Сър, да познаваш случайно човека, който е застанал пред тебе?
— Хмм! — обадих се аз. — Я да видя! Хванах го за ръцете, завъртях го три пъти около собствената му ос, огледах го от всички страни и казах:
— Изглежда, че това наистина е Сам Хокинс, ако не се лъжа!
— Yes, милорд! Не се лъжеш! Самият аз съм, цял-целеничък. Забелязваш ли нещо?
— Чисто новички дрехи!
— И аз мисля така.
— Откъде са?
— От мечата кожа, която ми подари.
— Виждам това. Сам. Но като питам «откъде?», искам да разбера кое лице ги е ушило.
— Лицето ли? Ах, да! Значи лицето, сър! Тази работа е малко особена. Всъщност това съвсем не е лице.
— Ами какво е?
— Личице.
— Как да го разбирам?
— Е-е, не познаваш ли хубавата Клиуна-ай?
— Не. Клиуна-ай означава «луна». Това някоя девойка ли е, или някоя скуоу?
— Тя е и двете, или по-скоро нито едното, нито другото.
— Значи някоя баба?