— Глупости! Щом не е нито скуоу, нито девойка, тогава трябва да е вдовица. Тя е жена на един от апачите, които бяха убити при последната схватка с кайовите.
— И ти искаш сега да я утешиш?
— Yes, сър! — кимна той. — Никак не съм против. Хвърлил съм й око или по-скоро съм й хвърлил и двете си очи.
— Но, Сам, тя е индианка!
— И какво от това? Бих се оженил и за негърка, само ако не е черна. Впрочем Клиуна-ай е отлична партия.
— Защо?
— Защото тя умее най-добре да щави кожите от всички други.
— Да не би да искаш да те ощави?
— Стига вицове, сър! Говоря сериозно. Семеен уют… разбираш ли ме? Тя има такова кръгло, пълничко лице, също като луната.
— В първа или последна четвърт?
— Моля те още веднъж да не се подиграваш с Луната! Тя е пълнолуние и аз ще се оженя за нея, ако не се лъжа!
— Дано не се превърне в новолуние. Как се запознахте?
— Именно чрез щавенето. Заради мечата кожа попитах коя жена щави най-добре кожите. Тогава ми я препоръчаха. Занесох й кожата и веднага забелязах, че не остана безразлична.
— Към кожата ли?
— Глупости! Към мене, разбира се!
— Това показва, че има вкус, скъпи Сам!
— Да, има вкус! О, и съвсем не е необразована! Тя го доказа не само като ощави кожата, но и като направи от нея веднага нови дрехи за мене. Харесвам ли ти?
— Цяло конте!
— Джентълмен, нали? Да, джентълмен! Взех й ума, когато й се появих в тези дрехи. Ще се оженя за нея, сър, можеш да бъдеш сигурен!
— Къде ти е старата дреха?
— Захвърлих я.
— Тъй, тъй! А по-рано казваше, че никога не би я продал!
— Това беше по-рано. Тогава нямаше още никаква Клиуна-ай. Времената се менят. Това е то!
Дребното женихче в меча кожа се обърна и гордо закрачи. Приятелското чувство, което хранеше към индианската вдовица, не ми създаваше особени душевни терзания или грижи. Достатъчно беше човек само да погледне Сам, за да се почувства напълно спокоен. Необичайно големите стъпала, тънките криви крачета, а после и това лице, олеле! Приличаше на някоя мъжка Пастрана с орлова човка на лицето си. Това беше твърде много дори и за една индианка.
Не се беше отдалечил още много, когато се обърна и ми извика:
— Съвсем друго нещо е да имаш нова кожа, сър! Чувствам се възроден. Не ща и да видя вече старата си дреха. Сам отива да се сватосва, хи-хи-хи-хи!
На следващия ден го срещнах край пуеблото. Имаше замислен вид.
— Какви астрономически мисли се въртят из главата ти, скъпи Сам? — попитах го аз.
— Защо пък астрономически?
— Защото физиономията ти изглежда така, като че ли искаш да откриеш някоя мъглявина.
— И почти е така. Мислех си, че е комета, но май че ще излезе мъглявина.
— Кое?
— Тя, Клиуна-ай.
— Аха! Пълнолунието е вече мъглявина! Защо?
— Попитах я дали иска да си има пак мъж. Отвърна ми «не».
— Това не бива да ти пречи да гледаш на бъдещето с упование. И Рим не е бил съграден за един ден.
— И новите ми дрехи не са били ушити за един час. Имаш право, сър; още не съм се отказал от жененето.
Той се заизкачва по стълбата, за да посети своята Клиуна-ай.
Един ден по-късно оседлавах жребеца си, за да отида с Винету на лов за бизони. Ето че Сам се приближи до мене и ме попита:
— Може ли да дойда и аз, сър?
— За бизони ли? Не! Сега си подгонил по-добър дивеч.
— Да, но този дивеч не се поддава на атаките ми.
— Така ли?
— Да. И предявява претенции.
— Как така?
— Пак бях при нея. Тогава ми каза, че ушила дрехите по нареждане на Винету.
— Значи не от любов?
— Изглежда, че не. После ми каза, че аз съм поискал от нея да ощави кожата, и ме попита какво ще й дам за това.
— Като заплащане ли?
— Yes! Това присъщо ли е на любовта?
— Не знам. Нямам опит в тези неща. Децата обичат родителите си и въпреки това родителите трябва всичко да плащат за тях. Може би именно това е доказателство за взаимната ви любов с твоето Пълнолуние.
— Пълнолуние ли? Хмм! Възможно е и да е последната четвърт. И така, няма ли да ме вземете?
— Винету иска да бъде само с мене.
— Тогава нищо не може да се направи.
— И освен това, скъпи Сам, само ще си съсипеш новите дрехи.
— Наистина е така. Кървавите петна никак не отиват на такива фини дрехи.
Той си тръгна, но се обърна и ме попита:
— Не ти ли се струва, сър, че старата ми дреха беше много по-удобна?
— Възможно е.
— Не само е възможно, ами е и много вероятно. С това въпросът беше приключен за този ден. Но през следващите дни Сам ставаше все по-замислен и мълчалив. Изглежда, че неговата Луна продължаваше да намалява. И ето на, една сутрин го видях да излиза от жилището си в старите дрехи!