— Какво е това, Сам? — попитах го аз. — Струва ми се, че беше свалил вече тази дреха, дори я беше «захвърлил», както сам се изрази.
— Така беше.
— И въпреки това си я намъкнал отново?
— Yes.
— От яд ли?
— Сигурно! Направо съм побеснял.
— Заради последната четвърт ли?
— Сега е станала новолуние. Повече не мога и не ща да виждам тази Клиуна-ай!
— Тогава предсказанието ми излезе вярно!
— Да. Стана точно така, както мислеше ти. Но се случи и още нещо, което направо ме подлуди.
— Мога ли да науча какво е то?
— Да, на тебе ще ти кажа. И така вчера пак бях при нея. През последните дни се държеше много лошо с мене, почти не ме поглеждаше и едва ми отговаряше. И така седя си вчера при нея и съм си облегнал главата на някакъв кол. Този кол, изглежда, е имал някоя изскочила треска, в която се е била оплела косата ми. Когато станах, за да си тръгна, усетих силно дръпване по достопочтения си череп. Обърнах се и какво да видя, сър … какво да видя!
— Предполагам, че си видял перуката си, нали?
— Да, перуката ми останала да виси на треската, а шапката ми паднала на земята.
— Тогава естествено предишното красиво пълнолуние се е превърнало в новолуние, а?
— Напълно! Отначало стоеше и ме зяпаше безмълвно като… като… е, като човек, който няма коса на главата си.
— А после?
— После се разпищя и закрещя, като че ли самата тя имаше гола глава.
— И най-накрая какво стана?
— Накрая ли? Е, накрая луната се стопи. Плю си на петите и дим да я няма.
— А може би скоро ще изгрее пред тебе пак в първа четвърт?
— С тази е свършено! Тя ми го каза.
— Какво ти каза?
— Да не ходя повече при нея. Странно, но иска, когато се омъжва отново, да вземе мъж, който има коса на главата си. Не е ли глупаво?
— Хмм!
— Тук няма какво да се хъмка, сър! Когато една жена се омъжва, може да й е съвсем безразлично дали мъжът й има собствена коса на главата си, или перука. Ако има перука, дори е по-достойно, защото тя е струвала пари. А собствените коси си растат ей така, безплатно!
— Тогава аз на твое място отново бих си пуснал собствената коса, скъпи Сам!
— Уважаеми сър, да те вземат мътните! Идвам при тебе да потърся утеха в моята любовна мъка и женски неволи, а ти ме посрещаш с подигравки. Как би ми се искало и ти да имаш перука, а след това и някоя червенокожа вдовица, която да те изхвърли през вратата. Много ти здраве!
Той се затича, като си придаде ядосан вид.
— Сам — извиках подир него, — още един въпрос!
— Какво? — осведоми се той, като се спря.
— Къде са те?
— Кои?
— Новите дрехи?
— Изпратих й ги обратно. Не ща и да ги знам. Исках да се женя с тях, да ги нося при венчавката. Но тъй като от нея не излезе нищо, не ща да нося и дрехите. Хау!
Така завърши дружбата на моя Сам с Клиуна-ай, Червената луна, която се смаляваше все повече и повече. Впрочем настроението на Сам скоро се подобри отново и той ми призна, че се радвал, задето си е останал стар ерген. Никога вече нямало да освобождава от длъжност старото си палто, защото то било по-хубаво и по-удобно от всички ловни дрехи на най-добрите индиански шивачки. Следователно нещата се бяха развили според очакванията ми. Сам беше просто немислим в ролята на съпруг.
18. На път на изток!
Вечерта седях както винаги заедно с Инчу-чуна и Винету и ядях. След като се нахранихме, моят млад приятел се отдалечи и аз се наканих да си тръгвам, когато Инчу-чуна заговори за преживелиците на Сам с Клиуна-ай; после разговорът се насочи към браковете между бели и индианки. Забелязах, че той искаше да разбере моето мнение.
— Какво мисли моят млад брат Олд Шетърхенд за един такъв брак — подходящ и разумен ли е той, или не? — попита той.
— Защо да не е — отвърнах аз, — щом е сключен от свещеник и индианката е станала християнка.
— Значи моят брат не би взел никога някое червенокожо момиче за жена, ако не е станала християнка?
— Не.
— А трудно ли е да стане християнка?
— Съвсем не.
— А тогава може ли една такава жена да продължи да уважава и почита баща си, ако той не е християнин?
— Да. Нашата религия изисква от всяко дете да уважава и почита родителите си.
— Каква жена предпочита моят млад брат, червенокожа или белокожа?
Можех ли да кажа «бяла»? Не, защото това би го оскърбило. Затова отвърнах:
— Не мога да ти отговоря току-така. Всичко зависи от гласа на сърцето. Когато той заговори, човек му се подчинява, независимо от това какъв е цветът на кожата на момичето. Пред Великия дух всички хора са равни и онези, които си подхождат и се харесват, намират пътя един към друг.