При този въпрос той ме погледна така изпитателно и остро, че и през ум не ми мина да отговоря с «да». Той искаше да ме изпита.
— Злато? — казах аз. — Не сте ми взели злато и няма защо да ви искам злато.
Отговорът ми беше предпазлив, не означаваше нито «да», нито «не». Знаех, че има индианци, които откриват находища на благородни метали, но никога нямаше да издадат едно такова място на някой бял. Сигурно и на Инчу-чуна му бяха известни подобни места и ето че сега ме питаше: «Искаш ли злато?» Кой ли бял би отговорил на такъв въпрос с категорично «не»! Никога не съм се домогвал до мъртво богатство. Според моите схващания обаче златото си има неоспорима цена като средство, което води до постигане на целите. Но едва ли вождът щеше да разбере тези възгледи.
— Не, не сме ти взели никакво злато — заяви той, — но заради нас ти не си получил онова, което иначе би получил, и ето защо трябва да бъдеш обезщетен. Казвам ти, че в планините се намира злато в големи количества. Червенокожите мъже знаят местата, където го има. Необходимо е само да отидат дотам и да го вземат. Не искаш ли Инчу-чуна да отиде и да ти донесе?
Някой друг на мое място би приел това предложение и… нямаше да получи нищо. Това ми стана ясно още докато наблюдавах дебнещия и странен поглед на Инчу-чуна. Затова му отказах. ,
— Благодаря ти. Човек не чувства удовлетворение, когато получи като подарък някое богатство, за което не е положил никакви усилия. Истинска стойност има само онова, което сам си изработиш. Дори и да съм беден, нямам основание да се страхувам, че щом се върна при бледоликите, ще умра от глад.
Напрегнатият израз изчезна от лицето му. Той ми хвана ръката и каза сърдечно:
— Твоите думи ми показват, че не сме се лъгали в тебе. Златният прах, към който се домогват бледоликите златотърсачи, е прах на смъртта. Който го намери, почти винаги заплаща с живота си. Никога не се стреми да се сдобиеш с него, защото той убива не само тялото, но и душата! Инчу-чуна искаше да те изпита. Той нямаше да ти даде злато, но ти ще получиш онези пари, на които си разчитал.
— Това е невъзможно.
— Инчу-чуна желае да стане, следователно е възможно. Ще отидем в онази местност, където работехте. Ти ще довършиш прекъснатата работа и ще получиш обещаното ти възнаграждение.
Загледах го учудено и безмълвно право в очите. Шегуваше ли се? Не. Никой индиански вожд не си прави такива шеги. Или беше някакво ново изпитание? И това не беше вероятно.
— Моят млад бял брат не казва нищо — продължи той. — Не му ли харесва моето предложение?
— Много ми харесва дори! Но не мога да повярвам, че говориш сериозно.
— Защо?
— Аз да довърша онова, заради което ти наказа със смърт моите бели сътрудници? Да довърша онова, което ти осъди така строго при нашата първа среща?
— Тогава ти действаше без разрешението на онези, на които принадлежи земята. Но сега имаш това разрешение. Там е разликата. Впрочем предложението не е мое, то е на сина ми, Винету. Той ми каза, че ти няма да ни навредиш, ако завършиш прекъснатата работа.
— Лъжеш се. Линията ще бъде построена; белите сигурно ще дойдат!
Погледът му потъмня, той помълча известно време и каза:
— Прав си! Не можем да им попречим непрекъснато да ни мамят и обират. Отначало винаги изпращат малки отряди като вашия. Такива отряди можем да унищожим. Но това не ни помага, защото по-късно белите идват на такива тълпи, пред които трябва да отстъпим, ако не искаме да бъдем задушени. Но и ти няма да можеш да промениш нещата. Или си мислиш, че няма да построят линията, ако се откажеш да довършиш измерването на този участък?
— Не, нямах това предвид. Каквото и да правим, Огненият кон ще пътува със сигурност през тези места.
— Тогава приеми предложението ми! Ще имаш голяма полза, без да ни навредиш. Инчу-чуна се съветва с Винету. Ние двамата ще тръгнем с тебе заедно с тридесет воини. Те са достатъчни да те закрилят и да ти помагат. После тези тридесет души ще ни придружат на изток, докато достигнем сигурни пътища и се качим на кануто, пътуващо с пара, за да достигнем Сент Луис.
— Какво казва моят по-голям брат? Правилно ли го разбрах? Той иска да се отправи на изток?
— Да, заедно с тебе, Винету и Ншо-чи.
— И Ншо-чи ли?
— И моята дъщеря. Тя много иска да види големите жилища на бледоликите и да остане там дотогава, докато заприлича съвсем на бяла скуоу.
Изглежда, че лицето ми не е имало много умно изражение след тези думи, защото той ме погледна усмихнато и каза: