— Моят млад брат изглежда изненадан. Може би има нещо против, че ще го придружаваме? Нека каже откровено!
— Да имам нещо против ли? Как бих могъл! Тъкмо обратното, много се радвам. Така връщането ми на изток ще стане безопасно. Само поради тази причина предложението ви трябва да ми е добре дошло. Но освен това по този начин ще остана заедно с хората, които съм обикнал така много.
— Хау! — кимна той със задоволство. — Ще довършиш работата си и после тръгваме на изток. Дали Ншо-чи ще намери там хора, при които ще може да живее и да учи?
— Да. С удоволствие ще й помогна. Но нека вождът на апачите има предвид, че бледоликите не са така гостоприемни, както червенокожите мъже.
— Инчу-чуна знае това. Когато при нас дойдат бледолики, които не са наши врагове, те получават всичко, от което имат нужда, без да им искаме нещо в замяна. Но ако ние ги посетим, трябва да си заплащаме всичко, и то двойно по-скъпо, отколкото други бледолики биха платили. А при това получаваме по-лоши неща, отколкото белите. И Ншо-чи ще трябва да си плаща.
— За съжаление това е истина, но не бива да се тревожите. Благодарение на твоето благородно предложение ще ми бъдат изплатени парите. Тогава вие ще бъдете мои гости.
— Уф, уф! Какво си мисли моят млад бял брат за Инчу-чуна и Винету, вождовете на апачите?! Преди малко ти казах, че червенокожите мъже знаят много места, където има злато. Има планини, през които минават златни жили, има и долини, в които лежи свлеченият от водите златен прах под тънък земен слой. Когато отидем в градовете на белите, ние няма да имаме пари, но ще имаме злато, толкова много злато, че няма да се нуждаем от никаква помощ от никого. И ако Ншо-чи реши да остане там няколко лета, аз бих могъл да й оставя повече злато, отколкото тя би имала нужда за толкова дълго време. Само негостоприемството на бледоликите ни принуждава да посещаваме находищата на златен прах; иначе ние никога не ги използваме и не им обръщаме внимание. Кога ще бъде готов за тръгване моят млад брат?
— По всяко време, когато ви е удобно на вас.
— Тогава нека не се бавим повече, защото настъпва времето на късната есен, след което зимата идва бързо. Червенокожият воин не се нуждае от подготовка дори и за едно толкова дълго пътуване. Бихме могли да тръгнем и утре, ако ти успееш да се приготвиш.
— Готов съм. Трябва само да пресметнем набързо какво ще е необходимо да вземем с нас и колко коне…
— Това ще направи Винету — прекъсна ме той. — Вече е мислил за всичко и моят млад бял брат няма нужда да се грижи за нищо.
Напуснахме първия етаж и се заизкачвахме нагоре. Когато се канех да вляза в жилището си, оттам излезе Сам Хокинс.
— Искам да ти съобщя нещо ново, сър — каза той, сияещ от радост. — Ще се чудиш, ще има много да се чудиш, ако не се лъжа.
— На какво има да се чудя?
— На новината, която ти нося. Или си чул вече нещо?
— Кажи за какво става въпрос, скъпи Сам!
— Тръгваме на път!
— Ах, това ли било! Вече го знам.
— Знаеш ли го? Исках да те зарадвам, но съм закъснял.
— Току-що го научих от Инчу-чуна. А ти откъде го разбра?
— От Винету. Срещнах го долу край реката, където избираше конете. Дори Ншо-чи идва с нас. И това ли знаеш вече?
— Да.
— Странна идея! Струва ми се, че ще я оставят на изток в някакъв пансион. Но защо, с каква цел, това ми е непонятно, освен…
Той не довърши изречението си, огледа ме многозначително с малките си очички, след което продължи:
— … освен ако… освен ако… хм! Да не би Ншо-чи да стане твоята Клиуна-ай? Така ли смяташ, любезни сър и Шетърхенд?
— Искаш да кажеш, да стане моя луна? В такива истории, Сам, специалистът си ти. За какво ми е една луна, която се смалява непрестанно, докато изчезне? И през ум не ми минава да си изгубя перуката заради една индианка.
— Да си загубиш перуката ли? Слушай, това е един много тъп виц и няма защо да се гордееш с него! Освен това стана много добре, че любовта ми към тази намаляваща луна излезе нещастна.
— Защо?
— Защото нямаше да мога да я оставя тук, а трябваше да я взема със себе си. А кой би яздил с удоволствие през прерията с някое новолуние?! Хи-хи-хи-хи! Това е то да имаш щастие в нещастието. Само за едно нещо ме е яд.
— За какво?
–. За хубавата кожа на гризли; ако си я бях обработил сам, сега щях да нося великолепно ловно облекло. Но така дрехата отиде по дяволите, та и кожата с нея.
— За съжаление! Дано по-нататък ни се удаде пак да убием някоя гризли. Тогава отново ще ти подаря кожата й.
— Ти ли да ми я подариш? Или аз на тебе, уважаеми сър! Не бива да мислиш, че сивите мечки се разхождат наоколо само за да бъдат убити от първия срещнат грийнхорн. Тогава беше само една случайност и с нея трябва да се гордееш още по-малко, отколкото с тъпия си виц, който каза преди малко. Нека изобщо не си пожелаваме мечки, поне не наблизо до мястото, където ще работим. Не е ли чудесно, че ще можеш да си продължиш работата, а?