Около колата бе образуван широк кръг от хора. Ето че започна «свещената церемония», която аз тайно в себе си нарекох «театър»; началото бе поставено от долитащите от колата ръмжене, съскане и фучене, като че ли вътре се бяха счепкали няколко кучета и котки.
Аз стоях между Винету и сестра му. Голямата прилика между двамата изпъкваше днес особено много, тъй като Ншо-чи беше облякла мъжки дрехи. Облеклото й приличаше много на облеклото на Винету. Тя също не носеше шапка и косите й бяха прибрани като неговите. На пояса й бяха окачени няколко торбички с най-различно съдържание. В него беше затъкнала нож и пистолет, а на гърба й висеше карабина. Дрехите й бяха нови и украсени с везмо и пъстри ресни. Видът й беше доста войнствен и същевременно толкова женствен и чаровен, че всички погледи бяха отправени към нея. Тъй като и аз бях облечен в подарените ми от тях дрехи, ние тримата изглеждахме почти еднакво облечени.
Изглежда, че физиономията ми не е имала много тържествен вид, когато се разнесе ръмженето и фученето, защото Винету каза:
— Моят брат не познава още този обичай. Той ще ни се смее тайно.
— Никой религиозен обичай не ми е смешен, колкото и малко да го познавам и разбирам — отвърнах аз.
— Думата «религиозен» е съвсем на място. Това, което ще видиш и чуеш тук, съвсем не е езически маскарад, а всяко движение и всеки звук на жреца си имат определено значение. Звуците, разнасящи се сега, са гласовете на добрата и злата съдба, които са влезли в спор.
Той продължи да ми обяснява по този начин и по-нататъшните действия на жреца.
След фученето започна да се разнася периодически вой, който от време на време се сменяше с по-нежни звуци. Този рев се разнасяше, когато жрецът забележеше в бъдещето лоши знамения, а по-нежните звуци се чуваха, когато предвиждаше нещо добро. След като измина доста време, жрецът изскочи внезапно от колата и започна да реве и да тича в кръг като побеснял. Постепенно стъпките му се забавиха. Ревовете му заглъхнаха. Така добре «изиграният страх», накарал го да обикаля като бесен, премина и той започна бавен странен танц, който изглеждаше още по-гротесков, защото човекът бе покрил лицето си с една всяваща ужас маска, а тялото му беше обкичено с най-чудновати и страшни предмети. Той придружаваше танца си с монотонно пеене. Отначало песента и танцът бяха по-живи, но постепенно станаха по-бавни и провлечени, докато най-сетне жрецът ги прекрати, седна на земята и сведе глава между коленете си. Дълго време седя безмълвно и неподвижно. После изведнъж скочи на крака и съобщи на висок глас резултата от ясновидството си.
— Слушайте, слушайте, синове и дъщери на апачите! Ето какво ми каза Маниту, Великия дух: Инчу-чуна и Винету, вождовете на апачите, и Олд Шетърхенд, нашият бял вожд, ще възседнат конете си, за да придружат заедно с техните червенокожи и бели воини Ншо-чи; младата дъщеря на племето ни, до вигвамите на бледоликите. Добрият Маниту е готов да ги закриля. Те ще преживеят различни приключения, без да ги застраши някаква опасност, и ще се завърнат щастливо при нас. И Ншо-чи, която ще остане по-дълго време при бледоликите, ще се завърне също здрава и читава. Само един-единствен от тях няма да видим повече.
Той замълча и сведе глава, за да даде по този начин израз на скръбта си.
— Уф, уф, уф! — завикаха червенокожите от любопитство и съжаление; но никой не посмя да попита кого има предвид.
Тъй като жрецът продължи мълчанието си дълго време, моят Сам Хокинс изгуби търпение.
— Кой няма да се върне? — попита той. — Нека жрецът ни каже неговото име!
Жрецът направи укорителен жест с ръката си и след като помълча още дълго, вдигна глава и отправи погледа си към мен.
— По-добре да не ме беше питал за това — извика той. — Не исках да споменавам имена, но любопитният бледолик Сам Хокинс ме принуждава. Олд Шетърхенд е човекът, който няма да се върне! Смъртта ще го настигне в скоро време. Всички, на които предвещавах щастливо завръщане, трябва да избягват да стоят близо до него, ако не искат да загубят живота си заедно с неговия. Край него ще бъдат винаги в опасност, но далеч настрани ще са в сигурност. Така каза Великия дух — хау!
След тези думи той се прибра в колата. Червенокожите ми отправиха плахи погледи и тук-там се чуха възгласи на съжаление. От този момент за тях бях обречен човек, когото трябваше да отбягват.
— Какво иска всъщност този негодник? — обади се Сам. — Щял си да умреш ли? Само в неговата овча глава може да се породи такова нещо! Разбира се, че тази мисъл е рожба на туберкулозния му мозък. Как ли му е дошла?