При вида на този едва ли не царски подарък направо онемях. Доколкото можех да преценя от пръв поглед, този жребец беше равен поне на пет коня с качествата на досегашния ми червеникав жребец. Когато се наканих да благодаря, вече не беше възможно, защото Инчу-чуна даде знак за тръгване.
Индианците имат обичай да изпращат на известно разстояние потеглящите на път воини. Но сега това не стана, тъй като Инчу-чуна пожела така. Придружаващите ни тридесет воини дори не се сбогуваха с близките си. Вероятно бяха сторили това предварително, защото войнското им достойнство не им позволяваше такова прощаване на публично място.
Един-единствен човек се сбогува с думи и това беше Сам Хокинс. Той съзря между жените Клиуна-ай, отправи мулето си към нея и я попита:
— Чу ли Клиуна-ай какво видях в земята?
— Ти го каза и аз го чух — отвърна тя.
— Можех да кажа много повече, например нещо и за тебе.
— За мене ли? И мен ли видя в дупката?
— Да. Видях пред мен бъдещето ти. Да ти го разкрия ли?
— Да, хайде! — замоли тя настойчиво. — Какво ще ми донесе бъдещето?
— То няма да ти донесе нищо, а ще ти отнеме нещо, нещо много скъпо за тебе.
— Какво е то? — осведоми се тя страхливо.
— Косата ти. След няколко луни ще я загубиш и главата ти ще оголее напълно, ще стане също като луната, която няма никаква коса. Тогава ще ти изпратя моята перука. Сбогом, печална луна, сбогом!
Сам се разсмя и подкара мулето си, а индианката се обърна засрамена, защото се бе оставила да бъде подведена от женското си любопитство.
Яздехме в следния ред: начело бяхме Инчу-чуна, Винету със сестра си и аз. Следваха Хокинс, Стоун и Паркър, а след тях яздеха тридесетте апачи, които се сменяха във воденето на товарните животни.
Ншо-чи седеше в седлото също като мъж; както вече знаех, тя беше отличен и издръжлив ездач. Ако ни срещнеше някой, който не я познава, щеше да я помисли за по-малък брат на Винету. Но от едно по-остро око не можеха да се изплъзнат женските форми на тялото й, нито пък женствената мекота на чертите на лицето й. Тя беше красива, наистина беше красива, въпреки мъжките дрехи, които носеше.
Що се отнася до моя черен жребец, скоро се оказа, че съм направил превъзходна размяна. Когато галопираше, не можеше да го стигне никой. Имаше спокоен тръс, беше неуморим, с отлични бели дробове. Конят на Винету беше равностоен на моя и се казваше Илчи. Апачите мескалеро отглеждаха расови коне с най-висока стойност и тези два жребеца бяха от тази порода. Никога не бях успял да видя тези животни въпреки дългото време, което прекарах при апачите. Но вярно е, че всички седмици от престоя ми в пуеблото бяха до такава степен заети с моето «обучение», че доста забележителни и интересни неща в пуеблото и околността му се бяха изплъзнали от вниманието ми.
Моите другари искрено споделяха радостта ми. Особено се радваше Сам, който не изпускаше случай да ми втълпи, че съм бил безнадежден грийнхорн, но тайно в себе си се гордееше с мене, своя някогашен ученик, както и с всеки мой успех или отличие.
Първите дни от нашето пътуване преминаха без особени преживелици. Както вече е известно, на апачите бяха необходими пет дни, за да изминат разстоянието от мястото на нападението до пуеблото край Рио Пекос. Пренасянето на пленниците и ранените беше забавило придвижването им. Сега обаче ние стигнахме до мястото, където Ратлър уби Клеки-петра, само за три дни. Този път се бяхме насочили още отначало по на североизток. Тук останахме да пренощуваме. Апачите насъбраха камъни и ги струпаха на купчина на мястото, където бе убит техният бял учител.
На следващото утро продължихме пътя си, като отначало се придвижвахме по трасето, което бяхме измервали. По този начин стигнахме до местността, където нашата работа бе прекъсната така ненадейно. Колчетата стояха все още по местата си и аз можех веднага да започна измерването, но ме очакваше нещо по-належащо.
Апачите дори и не бяха помисляли да погребват убитите кайови и бели след битката. Труповете си лежаха все още там, където бяха оставени. Това, което не бяха сторили индианците, бе направено от лешоядите и другите хищни животни — разбира се, по техен начин. Костите лежаха пръснати наоколо — някои от тях бяха напълно оглозгани, а по други се забелязваха остатъци от гниещо месо. Сам, Дик, Уил и аз се заловихме да съберем тези останки и да ги погребем в общ гроб. Това беше ужасна работа, в която апачите не участваха.