Когато свършихме, денят беше превалил и аз започнах моята работа на следващия ден. Някои от воините ми помагаха с това или онова, но най-много ми помагаше Винету. Сестра му беше винаги край мене. Сега се работеше съвсем иначе, защото около мене нямаше вече неприятни личности. Червенокожите, за които нямаше работа, скитаха по цял ден из околността и вечерта донасяха различен дивеч.
Можете да си представите, че работата ми вървеше бързо. Въпреки трудността на терена успях за три дни да достигна мястото, докъдето беше измервала съседната група. Нуждаех се само от още един, четвърти ден, за да довърша чертежите и дневника си. С това приключи и цялата ми работа, и то навреме, защото зимата бързо наближаваше. Нощите бяха станали доста студени, така че огньовете трябваше да горят чак до сутринта.
Споменах, че апачите ми помагаха, но за съжаление не мога да твърдя, че го правеха с удоволствие. Подчиняваха се на заповедите на вождовете си; иначе едва ли щяха да ме подкрепят. Просто се виждаше как всеки един от тях се радваше, щом вече нямах нужда от него. А когато вечерта лагерувахме, тридесетте индианци сядаха настрани от нас, по-надалеч, отколкото им повеляваше уважението към техните вождове. Инчу-чуна и Винету забелязваха това, но мълчаха. Сам сподели с мене:
— Нещо не им се работи на тези индианци. Остава си стара истина, че червенокожият е отличен ловец и храбър воин, но иначе си е мързеливец. Работата не е по вкуса му.
— Това, което вършат за мене, не ги уморява ни най-малко и изобщо не може да се нарече работа — отвърнах аз. — Нежеланието им си има вероятно друга причина.
— Така ли? А каква е тя?
— Изглежда, не са забравили предсказанието на жреца си. На него вярват повече, отколкото на тебе, драги Сам.
— Може и да е така, но би било много глупаво от тяхна страна.
— И освен това моята работа тук е отвратителна за тях. Тази местност им принадлежи, а аз я измервам за други хора, за враговете им. Не трябва да го забравяш, Сам.
— Но такава е волята на техните вождове!
— Вярно. Това обаче още не значи, че обикновените воини са съгласни. Тайно в себе си те са против работата ми. Когато ги наблюдавам да си приказват, седнали близо един до друг, мога да разбера по израженията на лицата им, че говорят за мене такива неща, на които не мога да се зарадвам.
— Същото впечатление имам и аз. Но може да ни е безразлично. Това, което мислят и говорят, няма да ни навреди. Ние си имаме работа с Инчу-чуна, Винету и Ншо-чи, а от тях не можем да се оплачем.
Тук Сам беше прав. Винету и баща му ми помагаха във всичко и ме ограждаха с най-голямо внимание. Индианката просто четеше желанията ми в погледа. Струваше ми се, че тя беше в състояние да отгатне всяка моя мисъл. Винаги вършеше, каквото пожелаех, и то преди да изрека желанието си. Това се отнасяше и до такива дреболии, на които иначе човек не обръща внимание. Благодарността ми към нея нарастваше с всеки изминал ден. Тя наблюдаваше и слушаше всичко много внимателно и скоро забелязах с радост и задоволство, че волно или неволно бях станал неин учител. Ншо-чи поглъщаше всичко ново жадно; когато говорех, очите й не се откъсваха от устните ми, а когато вършех нещо, тя се стремеше да ми подражава, дори и ако то противоречеше на привичките на нейната раса. Като че ли бе тук само заради мене, грижеше се за здравето и за удобството ми много повече, отколкото аз самият.
19. Проклятието на златото
В края на четвъртия ден работата ми беше привършена и аз опаковах геодезическите уреди в одеялата. Приготвихме се за тръгване и на следното утро потеглихме на път. Двамата вождове решиха да яздим по същия път, по който Сам беше довел групата ни в тази местност.
След като се бяхме придвижвали два дни по този път, не срещнахме хора. Намирахме се в равна, тревиста местност, само тук-там осеяна с храсти, която позволяваше на погледите ни да стигат надалеч. А това е голямо предимство в Запада. Никога не можеш да знаеш на какъв човек ще се натъкнеш и е добре, когато забележиш приближаването му отдалече. Сега видяхме четирима ездачи, които се движеха срещу нас. Бяха бели. Те също ни забелязаха и спряха, като се колебаеха дали да продължат пътя си, или да ни заобиколят. За четирима бледолики не е много приятно да се срещнат с тридесет индианци, още повече когато не знаят към кое племе принадлежат червенокожите. Но те разпознаха, че между индианците се намираха и бели и това, изглежда, разсея съмненията им. Оставиха конете си да се движат в досегашната посока.