Бяха облечени като каубои. Пушки, пистолети и ножове съставяха снаряжението им. След като се приближиха на двадесет крачки от нас, те дръпнаха поводите на конете си, взеха пушките си в ръка и един от тях ни извика:
— Good day, мешърс! Необходимо ли е да държим пръстите си на спусъка, а?
— Good day, джентс! — отвърна Сам. — Спокойно можете да свалите пушкалата си! Нямаме намерение да ви изядем. Ще ни кажете ли откъде идвате?
— Прехвърлихме се през Мисисипи.
— А накъде отивате?
— На север, към Ню Мексико, а оттам ще се прехвърлим към Калифорния. Чухме, че там имало нужда от каубои и им заплащали по-добре, отколкото по местата, откъдето идваме.
— Може и да сте прав, сър. Но ще трябва доста дълго да пътувате, докато получите такава хубава работа. Ние пък сме тръгнали към Сент Луис. Чист ли е пътят сега?
— Да. Поне не сме чули да твърдят обратното. Но дори и в такъв случай няма нужда да се страхувате. Доста сте на брой. Или може би червенокожите джентълмени няма да продължат с вас?
— С нас ще дойдат само тези двама воини, вождът на апачите, Инчу-чуна, със сина си Винету и неговата дъщеря.
— Не думайте! Червенокожа лейди, която иска да отиде в Сент Луис? А бихте ли ни казали имената си?
— Защо не! Това са имена на честни хора и няма защо да ги премълчавам. Наричат ме Сам Хокинс, ако не се лъжа. А това са моите приятели Дик Стоун и Уил Паркър: тук до мен виждате Олд Шетърхенд, един юначага, който у бива сивата мечка с ножа си и поваля и най-силния човек с юмрука си. А сега ще имате ли любезността да ми кажете вашите имена?
— С удоволствие. Чували сме за Сам Хокинс, но другите джентълмени са ни непознати. Аз се казвам Сантър и не съм толкова известен ловец като вас. Обикновен каубой съм.
Той назова и имената на другите трима, но аз не им обърнах внимание. После зададе още няколко въпроса, които се отнасяха до пътя, и след това четиримата си тръгнаха. Когато се скриха от погледите ни, Винету попита Сам:
— Защо моят брат отговори толкова подробно на тези хора?
— Не трябваше ли да им отговоря?
— Не.
— Ако разбирам защо пък, на! Попитаха ни учтиво и редно беше да отговоря учтиво. Поне Сам Хокинс постъпва винаги така.
— Нямам никакво доверие в учтивостта на тези бледолики. Бяха учтиви, защото сме девет пъти по-многобройни от тях. Не ми харесва, че им каза имената ни.
— Защо? Мислиш ли, че това може да ни навреди?
— Да.
— По какъв начин?
— По много начини. Тези бледолики не ми харесаха. Очите на човека, който говори с тебе, не бяха добри.
— Не ми е направило впечатление. Но дори и да е така, пак няма значение за нас. Те си отидоха; пътят им води натам, а нашият — насам. И през ум няма да им мине да се върнат, за да ни безпокоят.
— Въпреки това искам да разбера какво ще правят. Нека моите братя продължат да яздят бавно все в същата посока, а аз ще проследя тези бледолики донякъде заедно с Олд Шетърхенд. Искам да се уверя, че те наистина няма да се занимават повече с нас.
Докато останалите продължиха пътя си, той се върна заедно с мен по нашите следи, по които бяха яздили и четиримата непознати. Тук трябва да кажа, че този Сантър не ми беше харесал и на мене, а тримата му спътници също трудно биха успели да спечелят доверието ми. Само не бях в състояние да си обясня какво ли можеха да ни сторят, или пък да искат от нас. Дори и ако спадаха към онзи сорт хора, които често объркват собствеността на другите със своята собственост, пак се питах напразно, какво ли би могло да ги накара да допуснат, че ще намерят някаква плячка у нас. А и да бяха уверени в това, все пак ми се струваше до голяма степен невероятно само четирима души да се осмелят да нападнат тридесет и седем добре въоръжени хора. Но когато споделих мислите си с Винету, той ми обясни опасенията си.
— Ако са крадци, няма защо да се страхуват от големия ни брой, защото и през ум няма да им мине да ни нападнат открито. Ще ни последват тайно и ще издебнат момента, когато от групата ни се отдели онзи човек, на когото са хвърлили око.
— Но на кого могат да хвърлят око? Те изобщо не ни познават.
— На онзи, у когото предполагат, че ще намерят злато.
— Злато ли? Как ще знаят дали имаме злато и кой от нас го носи у себе си?
— Необходимо е само малко да помислят и е почти сигурно, че ще познаят. Сам Хокинс беше така непредпазлив да им каже, че Инчу-чуна е вожд и се е отправил с децата си към Сент Луис. Това им е достатъчно.
— Ах, сега вече започвам да разбирам какво иска да каже моят червенокож брат! Когато индианците се отправят на изток, се нуждаят от пари. И понеже нямат монети, взимат със себе си злато; особено когато са вождове, може да се приеме със сигурност, че са им известни богати златни залежи. Вероятно е да носят голямо количество злато у себе си.