— Видях две очи, които се появиха в храстите зад гърба на Инчу-чуна — обясни ни той.
Червенокожите измъкнаха веднага главни от огньовете и навлязоха в храсталаците. Търсенето им беше напразно. Всички се успокоиха и отново насядаха.
— Сам Хокинс сигурно се е заблудил — обади се Инчу-чуна. — Такива грешки не са изключени при колебливата светлина на огньовете.
— Бих се учудил много, ако съм сбъркал. Струва ми се, че видях очите съвсем ясно.
— Сигурно вятърът е обърнал две листа и моят бял брат е видял долната им страна, която е по-светла. Ето как му се е сторило, че е видял очи.
— Това наистина е възможно. Значи съм стрелял по листа
— хи-хи-хи-хи!
Той се разсмя по своя особен начин. Винету обаче не гледаше на цялата работа откъм комичната й страна. Той каза със сериозен глас.
— Моят брат Сам направи във всеки случай една грешка, каквато не бива да повтаря в бъдеще!
— Грешка ли? Аз? А каква?
— Не трябваше да стреля.
— Така ли? Хайде бе! Ако в храстите се е скрил някой шпионин, аз имам правото да му изпратя един куршум, ако не се лъжа!
— А известно ли ни е дали този съгледвач има враждебни намерения? Той просто ни открива и се промъква до нас, за да разбере що за хора сме. Може би след това ще се покаже и ще ни поздрави.
— Хмм, това наистина е вярно — призна дребният ловец.
— Този изстрел беше опасен за нас — продължи Винету. .
— Първо, възможно е Сам Хокинс да се е излъгал и да не е видял очи. Тогава гърмежът е бил излишен и може само да привлече някой неприятел, който се намира наблизо. Второ, вероятно е наистина в храстите да е имало човек. И в такъв случай е погрешно да се стреля по него, понеже е малко вероятно куршумът да го улучи.
— Охо! Куршумите на стария Сам улучват сигурно. Бих искал да се запозная с човека, който ме е видял да стрелям на вятъра!
— Винету също може да стреля, но в такъв случай вероятно няма да улучи. Съгледвачът винаги ще забележи, когато някой се прицелва в него. По това той ще разбере, че е открит, и ще направи бързо движение настрани, за да не бъде пред дулото на карабината. Куршумът няма да улучи, а човекът ще изчезне в нощта.
— Добре, добре. Но какво би направил моят червенокож брат, ако беше на мое място?
— Винету щеше да опита изстрела от коляно или щеше да се отдалечи тихо, да опише дъга и да се появи в гръб на разузнавача.
Изстрелът от коляно е най-трудният изстрел, който съществува. Много уестмани, които иначе са добри стрелци, не могат да го овладеят задоволително. По-рано изобщо не бях чувал за него, но откакто Винету ми го показа, аз го упражнявах постоянно.
Да предположим, че седя край лагерния огън. Дали съм сам, или с други хора, няма значение. Карабината ми лежи на земята до дясната ми ръка готова за стрелба, което е основно правило в Дивия Запад. И ето че забелязвам две очи, които ме следят иззад някое прикритие. Не ми е възможно да видя лицето на съгледвача, понеже то се губи в мрака. Но очите могат да бъдат забелязани, ако човекът не е дотам предпазлив да гледа само през полуспуснатите си клепачи. Те имат слаб матов блясък, който става толкова по-забележим, колкото повече се напряга зрението. Нека обаче не се заблуждаваме, че е лесно да забележиш през нощта две отворени очи на човек, прикрил се зад гъсти храсти. Това не се научава. Остротата на зрението е вродено качество.
Ако съм се убедил, че пред мен се намира съгледвач с враждебни намерения, трябва да го обезвредя, да го убия, за да спася себе си. А това може да стане с куршум, който да го улучи между очите. Нямам друг изход освен да се прицеля в очите — те са единственото, което мога да забележа. Но ако вдигна пушката си и се прицеля, както се прави обикновено, тогава той ще разбере, че е открит, и ще изчезне моментално. Трябва така да насоча дулото към целта, че съгледвачът да не разбере нищо. А това става при изстрела от коляно. Подгъвам десния си крак така, че коляното се издига малко нагоре, а бедрото ми образува права линия, чието мислено продължение би попаднало точно в очите, които съм забелязал. След това хващам карабината си най-непринудено, просто като че ли искам да си поиграя с нея. Вдигам я и слагам цевта й на бедрото си точно в посока към очите и натискам спусъка. Всичко това е много трудно, още повече че не бива да използвам и лявата си ръка, защото тогава цялата сцена не би изглеждала толкова безобидна. Малцина умеят само с една ръка да отправят карабината си точно към целта, да я придържат здраво към бедрото си и да натиснат спусъка навреме. Трябва да се има предвид и колко е трудно прицелването в описаното положение, без да имаш възможност да сложиш пред окото си мерника. А освен това целта се състои само от две едва забележими точки, прикрити зад гъстата маса от листа и клонки, разклащани от вятъра и осветявани от несигурната светлина на лагерния огън!