Той ми подаде ръка. Аз я стиснах, наведох се още веднъж над лицата на двамата мъртъвци и тръгнах. Обърнах се на края на поляната. В този момент Винету покриваше главите им и нададе онези глухи стенания, с които индианците започват песните си на смъртта. Каква болка ми причини това, каква болка! Но трябваше да действам и забързах обратно по пътя, по който бях дошъл.
Аз бях на мнение, че предсказанието на Винету ще се окаже вярно. Но докато прехвърлях вече споменатия хребет, у мене се появиха съмнения.
Сантър щеше преди всичко да се стреми да избяга колкото се може по-бързо и по-надалече от нас. Но ако тичаше в посока на техния лагер, щеше да постигне точно обратното. Той би сторил това само с намерението да се сдобие с кон. Но какво щеше да стане, ако намереше коня, с който бях дошъл? Сантър беше побягнал най-вероятно по пътя, който го бе довел дотук. Тогава можех със сигурност да очаквам, че е видял коня.
Тази мисъл удвои бързината ми. Тичах надолу по склона и сърцето ми се свиваше от страх и напрежение, дали щях да заваря животното на мястото му. Представете си разочарованието ми, когато не го намерих там, където го бях оставил! Спрях се само за секунда и после продължих да тичам през клисурата. Тук можех да се движа бързо, защото беше безпредметно да търся някакви следи по каменистото дъно. Когато достигнах долината, се помъчих да открия дирята. Не ми се удаде веднага, защото почвата тук бе все още много твърда. След десетина минути стигнах до по-мека земя. Тук беше по-лесно да се открият някакви отпечатъци.
Разочарованието ми обаче беше пълно. Колкото и да търсех, колкото и да душех, колкото и да напрягах зрението и проницателността си, нищо не можех да променя — Сантър не беше яздил оттук. Сигурно беше излязъл от клисурата някъде по-горе, където е видял подходящо място с камениста основа. Нямаше друга възможност.
И ето че стоях напълно безпомощен! Какво да правя? Дали да тичам обратно и да търся следите по-нависоко? Можеха да изминат часове, докато ги открия, а не исках да поемам отговорността за такава голяма загуба на време. Във всички случаи беше по-добре да отида веднага в нашия лагер и да потърся помощ.
Така и направих. Това беше такъв маратон, какъвто още не бях бягал. Сега обаче го издържах, защото Винету ме беше научил какво трябва да се прави в такъв случай, за да не се задъхваш или измориш прекомерно. По-голямата част от тежестта на тялото се прехвърля само върху един от краката, като при умора те се сменят. По този начин може да се тича в тръс с часове, без особено голямо напрежение и преумора. Но човек трябва да има здрави и издръжливи бели дробове.
Когато вече не бях далеч от целта си, аз се отправих най-напред към лагера на Сантър. Трите коня още стояха в храстите. Отвързах ги, метнах се на един от тях, взех поводите на другите в ръка и се отправих към нашия лагер. Отдавна беше превалило пладне и Сам ми извика:
— Къде скиташ, а? Пропусна обяда и аз … — Той млъкна, огледа конете учудено и после продължи: — Egad, тръгна оттук пеша, а се връщаш на кон! Да не си станал конекрадец?
— Нищо подобно. Тези коне са плячка.
— Откъде? — Недалеч оттук. — От кого?
— Погледни ги внимателно! Аз ги познах веднага, а нали ти също имаш остро зрение.
— Да, имам. Моментално разбрах чии са, но не ми се вярваше. Това са конете на Сантър и неговите спътници. Но един липсва.
— Ще го търсим, както и онзи, който го е яхнал.
— Но как така…
— Мълчи, драги Сам! — прекъснах го аз. — Случи се нещо много важно, много трагично. Трябва да тръгваме веднага.
— Да тръгваме ли? Защо?
Вместо да му отговоря, аз събрах апачите и им съобщих за смъртта на Инчу-чуна и дъщеря му. След последните ми думи наоколо се възцари пълно мълчание. Никой не можеше да повярва. Вестта, която носех, беше чудовищна. Тогава разказах по-подробно за случилото се и накрая прибавих:
— Нека сега моите червенокожи братя кажат кой предвеща бъдещето по-добре — Сам Хокинс или вашият жрец! Инчу-чуна и Ншо-чи бяха сполетени от смъртта, защото се отдалечиха от мене, а Винету беше спасен от мене. Какво носи моята близост, смърт или живот?
Сега повече никой не се съмняваше в случилото се и индианците нададоха крясъци, които можеха да се чуят надалеч. Те тичаха като побеснели наоколо, размахваха оръжията си и правеха най-страшни гримаси, за да дадат израз на гнева си. Едва след известно време ми се удаде да надвикам шума, който вдигаха.
— Нека воините на апачите замълчат! — заповядах им аз, — Крясъците с нищо няма да ни помогнат. Трябва да тръгваме на път, за да хванем убиеца.
— Да тръгваме, да тръгваме! — завикаха те, като се затичаха към конете си.