— Нима земемерите трябва да умеят да рисуват и конски копита?
— Земемерите не, но уестманите трябва да умеят.
— Защо пък те?
— Защото при дадени обстоятелства може да им бъде от голяма полза.
— По какъв начин?
— Сигурно скоро ще видиш. Ако открия някаква следа от кон, ще я сравня с тази рисунка.
— Аха! Хмм! Вярно! Не е чак толкова глупаво! И това ли си научил от твоите книги?
— Не.
— А откъде?
— Тази мисъл ми дойде сега.
— Значи наистина има мисли, които си правят удоволствието да идват при тебе? Хич нямаше и да се сетя, хи-хи-хи-хи!
— Pshaw! Във всеки случай те се чувстват при мене по-добре, отколкото под твоята перука, Сам!
— Само така, само така! — извика Уил Паркър. — Повече няма да му мълчиш! По всичко личи, че си надминал учителя си,сър.
— Я млък! — скара му се Сам с престорен гняв. — Какво ли разбираш от минаване и надминаване! Обиждам се, когато все се подиграват с перуката ми. Не мога да търпя това.
— А какво друго ти остава да правиш?
— Ще ти я подаря; тогава ще се отърва от нея, а ти ще разбереш какви мисли се пораждат под нея. Впрочем аз признах, че намеренията на нашия грийнхорн съвсем не са толкова лоши. Само че трябваше да направи една също така красива рисунка на конското копито и за десетте индианци, които ще заобиколят планината от другата страна.
— Не го направих, защото мисля, че е излишно — казах аз.
— Излишно? Защо?
— Защото не ми се вярва да могат да сравнят както трябва отпечатъка с тази скица. Нямат опит в такива неща и по всяка вероятност ще е напълно безпредметно да им даваме подобна рисунка. А, от друга страна, съм убеден, че те няма да се натъкнат на следите на Сантър.
— А аз твърдя обратното. Не ние, а те ще намерят следите, защото Сантър сигурно ще се отправи на запад.
— Не мисля, че е толкова сигурно.
— Така ли? Когато го срещнахме, той пътуваше на запад. И сега ще е така.
— Едва ли. Този подлец е хитър; разбрах го от безследното му изчезване. Той ще си каже, че ние сигурно ще стигнем до заключението, което ти изказа преди малко. По тази причина ще се отправи в друга посока — вероятно на изток. Не е толкова трудно да се разбере.
— Така, както го обясняваш, е лесно да се проумее. Да се надяваме, че си прав.
Пришпорихме конете си и се понесохме през прерията, заобикаляйки отдясно съдбоносните за нас планини. Стремяхме се винаги да яздим по мека почва, където Сантър положително щеше да остави ясни следи, ако минеше в тази посока. При това погледите на всички бяха отправени към земята, защото колкото по-бързо препускахме, толкова повече трябваше да внимаваме да не ни се изплъзне дирята.
Така изтече един час, а след него и още половин; бяхме почти изминали нашия полукръг около планините, когато най-сетне забелязахме тъмна черта, която минаваше през тревата пред нас. Това беше следата на самотен ездач и вероятно беше търсената от нас диря. Слязохме от конете и аз потърсих място, където отпечатъците да са особено ясни. Когато намерих такъв отпечатък, аз го сравних със скицата и те съвпаднаха дотолкова, че със сигурност следите бяха оставени от Сантър.
— Една такава рисунка може наистина да бъде много полезна — обади се Сам. — Ще го запомня.
— Да, запомни го! — каза Паркър. — Но запомни и още нещо!
— Какво?
— Че вече учителят, за какъвто се смяташ, е започнал да се учи от ученика си!
— Искаш да ме ядосаш ли, драги Уил? Няма да успееш, ако не се лъжа,, хи-хи-хи-хи! — изсмя се Сам. — Ако ученикът надмине учителя си, това прави чест на учителя, защото е постигнал такива резултати. Вярно, че при тебе човек би трябвало да се откаже от постигането на добри резултати още от самото начало. Колко години се мъчих напразно да направя от тебе уестман! На старини няма да има какво да забравяш, защото на младини не си научил нищо!
— Знам, знам! Много ти се иска да ме наречеш грийнхорн, защото не можеш да живееш без тази дума, а пък не бива повече да я прикачаш на нашия Олд Шетърхенд.
— Грийнхорн си, и то какъв! Стар грийнхорн, който трябва да се срамува от този младеж, защото той го е надминал отдавна, ако не се лъжа.
Въпреки тези препирни всички бяхме единодушни, че следите на Сантър бяха оставени преди малко повече от два часа. Имахме голямото желание да започнем преследването веднага, но трябваше да изчакаме десетте апачи. За съжаление това ни отне три четвърти час. Изпратих един от апачите при Винету, за да му съобщи, че сме открили следата. Казах му, че после може да остане при младия си вожд. След това продължихме дА яздим на изток.
Трябваше да бързаме колкото се може повече, защото денят беше вече силно намалял и едва ли имаше още два часа до здрачаване. На всяка цена искахме да изминем по-голямо разстояние до настъпването на вечерта, защото след това щяхме да бъдем принудени да чакаме до сутринта. Не можехме да продължим пътя си, без да виждаме дирята.