— Бягай, след мене, придържай се точно зад мене! Като че ли в уплахата си червенокожите не бяха способни да се помръднат. Стояха като вцепенени, въпреки че бях стрелял по тях. Нарочно се бях стремил да не нанасям никому опасна рана. Сграбчих Сам за ръката и го дръпнах силно след себе си към горичката. Прекосихме я и се спуснахме към речното корито. Всичко това се разигра толкова бързо, че от времето на моето нападение не беше изминала повече от една минута.
— По дяволите, навреме се появи! — обади се Сам, когато се добрахме успешно до реката. — Тези подлеци ме… — По късно ще разказваш, а сега ме следвай! — прекъснах го аз. Пуснах ръката му и се отправих надясно, като се затичах надолу по речното корито. Преди всичко трябваше да излезем извън обсега на куршумите на червенокожите.
Напълно изненаданите и смаяни кайови се окопитиха едва сега. Зад нас се разнесоха крясъците им, така че вече не можех да чувам стъпките на Сам зад гърба си. Ечаха пронизителни викове, трещяха изстрели. Шумът беше направо адски.
Защо не бягах нагоре по реката, към лагера ни, а тъкмо в обратната посока? Поради една много важна причина. На първо време индианците не можеха да ни видят, защото долу, в коритото на реката, беше тъмно. Във всеки случай те щяха да се затичат нагоре срещу течението, защото щяха да са сигурни, че сме избягали в тази посока. Следователно, ако се насочехме по течението, щяхме да сме в относителна сигурност. После можехме да опишем дъга и да се върнем в нашия лагер.
Когато вече ми се стори, че сме се отдалечили достатъчно, аз спрях. В далечината все още се чуваха виковете на червенокожите. Тук, където бях застанал неподвижно, не се помръдваше нищо.
— Сам! — извиках аз с приглушен глас. Не последва отговор.
— Сам, чуваш ли ме? — обадих се по-силно. — И сега не получих отговор. Къде ли беше той? Нали тичаше след мен! Дали беше паднал? Може би се беше наранил? Бях минал през места, където изсъхналата тиня бе осеяна с широки пукнатини и нерядко бях прегазвал дълбоки локви вода. Извадих няколко патрона от колана си, заредих револверите и бавно тръгнах обратно, за да търся Сам.
Шумът, вдиган от кайовите, все още не стихваше. Въпреки това реших да рискувам и продължих да се приближавам все повече и повече, докато достигнах под горичката на онова място, където бях подканил Сам да ме следва. Никъде не го видях. Сигурно му беше хрумнало да се изкачи веднага по отвъдния бряг и не беше обърнал внимание на думите ми. Но там са го осветили отблясъците от огньовете и кайовите положително са забелязали беглеца. Възможно беше дори да са го заловили отново. Каква несъобразителност от това човече, което днес беше толкова своенравно! Отново бях обхванат от страх за живота му. Пак се отдалечих от горичката, докато оттам вече никой не можеше да ме забележи, и се затичах към лагера ни, като описах широка дъга.
Заварих всички силно развълнувани. Моите червенокожи и бели спътници се струпаха около мене, а Дик Стоун извика с упрек в гласа си:
— Защо ни забрани да те последваме, дори и когато се разнесат изстрели! С такова нетърпение чакахме да ни извикаш! Слава богу, че поне ти се върна, и то здрав и читав, както виждам!
— Къде е Сам? Не е ли тук? — осведомих се аз.
— Тук ли? Ама че въпрос! Не видя ли какво му се случи?
— Какво?
— След като тръгна и ти, ние зачакахме. След известно време чухме, че няколко червенокожи се развикаха. После отново стана тихо. Но ето че изведнъж доловихме револверни изстрели и малко по-късно се разнесе страхотен рев. После затрещяха карабини и ние видяхме Сам.
— Къде?
— Долу при горичката откъм нашата страна.
— Така си и мислех! Днес Сам е толкова непредпазлив, както никога досега! А после, после!
— Затича се към нас, но по петите му имаше неколцина кайови, които го настигнаха и плениха. Всичко се виждаше много ясно, защото огньовете горяха буйно. Искахме да му се притечем на помощ, но преди да успеем да достигнем мястото, те бяха вече прекосили с него речното корито и изчезнаха между дърветата. Имахме голямо желание да ги последваме, за да освободим Сам, но се сетихме за нареждането ти и се отказахме.
— Постъпили сте много умно, защото сте едва единадесет души и нямаше да постигнете нищо. Само щяха да пречукат всички ви.
— Но сега какво ще правим, сър? Сам е пленен!
— Да, за съжаление, и то за втори път!
— За втори …
— Да! Веднъж успях вече да го освободя. Необходимо беше само да ме следва и сега щеше да седи тук при нас. Но той си е инат и толкова!
Разказах случилото се. Като свърших, Уил Паркър се обади: