При тези думи на лицето му се изписаха решителност и заплаха. Ако изпълнеше намеренията си, кайовите бяха загубени. В това отношение мислех по иначе от него. Те наистина бяха наши врагове, но не бяха виновни за смъртта на Инчу-чу-на и дъщеря му. Дали имах правото да рискувам и да се опитам да накарам Винету да промени решението си? Може би щях да си навлека гнева му. Но пък моментът за подобна молба беше подходящ, защото бяхме сами на поляната. Апачите бяха последвали заповедта му веднага и се бяха отдалечили, а Стоун и Паркър бяха тръгнали с тях. Така никой нямаше да чуе, ако той във възбуденото си състояние ми отговореше нещо, което би ме обидило в присъствието на други хора. И така аз изказах мнението си, но за моя изненада Винету не реагира, както се опасявах. Наистина погледна ме мрачно и учудено, но ми отговори спокойно:
— Всъщност трябваше да очаквам такова нещо от моя брат. Той не смята за слабост отстъпването пред врага.
— Не си ме разбрал правилно — обясних аз. Не става дума за отстъпване. Дори вече мислих как бихме могли да ги пленим до един. Но те нямат вина за това, което се случи тук, и би било несправедливо да наказваме и тях.
— Те са приели убиеца и сега идват насам, за да ни нападнат. Това не е ли достатъчно основание, за да бъдем безмилостни към тях?
— Не; поне за мен не е основание. Мъчно ми е да слушам, че моят брат Винету се кани да направи същата грешка, която е причина за гибелта на всички червенокожи племена.
— За каква грешка говори Олд Шетърхенд?
— За тази, че червенокожите се унищожават взаимно, вместо да си помагат в борбата срещу общия враг на тяхната раса. Позволи ми да говоря искрено! Кой, общо взето, е по-хитър и по-умен, червенокожият човек или бледоликият?
— Бледоликият. Казвам го, защото е истина. Белите имат повече познания и са по-сръчни от нас. Почти във всички неща ни превъзхождат.
— Това е вярно; превъзхождаме ви. Но ти не си обикновен индианец. Великия дух те е надарил със способности, каквито се срещат рядко дори и между белите и затова ми се иска да мислиш по-различно от останалите червенокожи мъже. Ти имаше остър ум и погледът ти стига надалеч, много по-надалеч, отколкото може да стигне мисълта и духовният поглед на един обикновен воин. Колко често сте изравяли томахока на войната помежду си! Ти трябва да разбереш, че онова, което върши червенокожият, е едно продължително и ужасно самоубийство. Инчу-чуна и Ншо- чи бяха убити не от червенокожи, а от бели мъже. Един от белите избяга при кайовите и ги придума да ви нападнат. Това може би е основание да ги изчакате тук и да ги отблъснете, но не може да ви оправдае, ако ги застреляте всичките като бесни кучета. Те са синове на твоята раса, не забравяй това! Той ме изслуша спокойно. Сега ми подаде ръката си и каза:
— Моят брат Шарли е искрен приятел на всички червенокожи мъже и има право като говори за самоубийство. Ще изпълня желанието му. Ще пленя кайовите, но после ще ги освободя. Ще задържа само убиеца.
— Ще ги плениш ли? Мъчно ще стане, защото ще бъдат повече от нас. Или имаш може би същата идея като мене?
— Каква идея?
— Да подмамим кайовите на такова място, където няма да могат да се защитават, нали?
— Да, такъв е моят план.
— И моят. Ти познаваш тази местност и исках да те попитам дали наоколо се намира подходящо място.
— Има, и то недалеч оттук. Един тесен пролом в скалите, който прилича на малък каньон. В него искам да подмамя враговете ни.
— Мислиш ли, че ще успееш?
— Да. Щом се озоват в пролома, чиито стени са непристъпни, ние ще ги нападнем отпред и отзад. Тогава ще бъдат принудени да се предадат, ако не искат да ги избием беззащитни. Ще им подаря живота и ще се задоволя само с това, че Сантър ми пада в ръцете.
— Благодаря ти! Моят брат Винету има сърце, широко отворено за доброто. Може би и по един друг въпрос той мисли също така човечно.
— Какво има предвид моят брат Шарли?
— Искаше да се закълнеш да отмъщаваш на белите; аз те помолих да не се кълнеш веднага, а да изчакаш да завърши погребението. Мога ли да науча какво си решил?
Той втренчи за миг погледа си в земята, после ме погледна открито в очите и посочи към колибата, където бяха труповете преди погребението.
— Прекарах изтеклата нощ там, при мъртъвците, и се борих сам със себе си. Отмъщението ми внуши велика и смела мисъл: исках да свикам всички червенокожи племена и да ги поведа срещу бледоликите. Вероятно щях да бъда победен. Но в борбата ми със себе си през изминалата нощ успях да изляза победител.
— Тогава си се отказал от тази велика и смела мисъл?