Бях прекарал около десетина минути на камъка, когато дочух виковете на един от постовете. След това се разнесе толкова желаният от мене отговор:
— Аз съм, Сантър. Значи сте дошли в долината?
— Да. Нека моят бял брат продължи. Веднага ще забележи червенокожите воини!
Можах да разбера тези думи, защото индианците бяха принудени да разговарят със Сантър на онази смесица от английска и индианска реч, която беше позната и на мене. Той се приближи. Предводителят го извика при себе си и го попита:
— Моят бял брат се забави много по-дълго, отколкото беше уговорено. Трябва да е имало важна причина за това.
— По-важна, отколкото можеш да подозираш. Откога се намирате тук?
— Не е изминало съвсем времето, което бледоликите наричат половин час.
— Трябваше да останете навън, в откритата прерия! Тук не е безопасно.
— Не останахме в прерията, защото тук можем да нощуваме по-удобно и защото мислехме, че не ни застрашава никаква опасност; в противен случай ти щеше да се върнеш бързо и да ни предупредиш.
— Точно обратното: забавих се толкова дълго, защото тук ни грози голяма опасност и се нуждаех от доста време, за да разбера някои подробности. Сега вече научих, че Олд Шетърхенд е тук.
— Така си и мислех. Видя ли го моят брат?
— Да.
— Ще го заловим и ще го заведем при нашия вожд, на когото той строши краката. Сигурна му е смъртта на кола на мъчението. Къде се намира сега той?
Кайовите, както изглежда, не са имали намерение да ни подмамват към тяхното село, а са решили, че ще се върнем при Винету.
— Сега е много съмнително дали ще го заловите — заяви Сантър. — Враговете ни знаят, че искаме да дойдем насам. А дори може би вече знаят, че сте тук, защото положително са изпратили съгледвачи да ни пресрещнат.
— Уф! Мислиш, че знаят? — попита кайовът учудено. — Но тогава няма да можем да ги изненадаме!
— Няма да можем — потвърди Сантър.
— В такъв случай при нашето нападение ще се стигне до схватка, в която ще се пролее кръв, защото Винету и Олд Шетърхенд струват поотделно колкото десет воини.
— Надявам се въпреки всичко, че няма да се стигне до открита борба и до голямо кръвопролитие. Знам какво трябва да сторим, за да ни паднат в ръцете.
— Кажи ни, щом като знаеш!
— Необходимо е само да използваме хитро клопката, която са ни поставили.
— Клопка ли са ни поставили? Къде?
— Искат да ни подмамят в една тясна клисура, където няма да имаме възможност да се защитаваме и ще могат да ни пленят.
— У ф! Моят бял брат Сантър не се ли лъже?
— Не.
— Знае ли къде е тази клисура?
— Бях в нея.
— Разкажи ми как научи всичко това!
— Рискът беше много голям — започна Сантър разказа си, — ако ме бяха забелязали, нямаше да ми се размине страшната смърт чрез мъчения и затова се радвам дяволски, че всичко протече така щастливо. Успеха си дължа преди всичко на обстоятелството, че вече познавам пътя към Нъгит Тсил, както и местата горе, където се намират гробниците.
— Гробниците? Тогава Винету е погребал убитите тук, както предполагахме.
— Да, и това беше много изгодно за мене, защото отвличаше до голяма степен вниманието на апачите. Предположих, че те са се събрали горе на поляната, и дяволски внимавах. Затова не останах в откритата долина, а се придържах към гористия склон. Там надясно, където долината извежда в скалистата клисура, бяха конете им. Не беше лесна работа да се изкатеря нагоре, без да мина през клисурата, но въпреки това успях. Горе трябваше да удвоя предпазливостта си и да използвам цялата си хитрост и находчивост. Смятах за невъзможно да се добера по поляната, без да бъда забелязан. Но вниманието на апачите бе насочено изцяло към погребението и така аз успях да се промъкна зад една скала, която се намираше в края на поляната. Оттам можах да наблюдавам всичко.
— Моят бял брат е бил много смел.
— И аз мисля така. Слушайте по-нататък! Когато гробниците бяха затворени, Винету изпрати хората си да доведат конете.
— Да ги закарат горе? Трябва да е имал важна причина!
— Естествено. Щом забележехме тези следи, щяхме да тръгнем по тях и да ги следваме, докато влезем в клопката.
— Защо мислиш така?