— Не мисля, а го знам със сигурност, защото го чух.
— От кого?
— От Винету. След като изпрати хората си да доведат конете, той остана сам с Олд Шетърхенд. Те стояха близо до скривалището ми и успях да чуя разговора им.
— Уф! Случило се е голямо чудо! Винету е бил подслушан, без да забележи съгледвача! Но това е било възможно само защото мислите му не са били при нас, а при баща му и сестра му.
— О, о, и при нас бяха! Беше изпратил съгледвач на най-високото дърво на планинския връх, за да наблюдава пристигането ни.
— И той забелязал ли ни е?
— Твърде е възможно. Нали виждаш колко добре направих, че продължих да яздя самичък напред. Окото на съгледвача е пропуснало самотния конник.
— Да. Постъпил си много умно. Разказвай по-нататък!
— След като апачите докараха конете си, те не се бавиха повече, а напуснаха поляната и се спуснаха в долината от другата страна. Щом като се прекоси тази долина, се достига отсреща до дълъг тесен процеп в скалите, по чиито стени никой не може да се изкачи. Точно там трябва да бъдем подмамени.
— В такъв случай Винету сигурно е искал да заеме изхода и входа на тази тясна клисура.
— Естествено.
— За тази цел се налага да раздели хората си. Половината ще продължат през теснината и ще ни очакват на другия край, докато другата половина ще остане, ще се скрие наоколо и после ще ни последва. Планът на Винету не е разумен. Не е помислил за това, че ще разберем всичко от следите на останалите при входа хора, и тогава едва ли ще влезем в клопката.
— О-о, тези негодници са хитри, по-хитри, отколкото мислиш! Вторият отряд не е останал при входа, а е тръгнал през теснината.
— Уф! Как ще ни обградят тогава от двете страни?
— И аз това се питах. На този въпрос имаше само един отговор, а именно, че този отряд ще се озове при входа по някакъв друг път и пак ще бъде зад гърба ни.
— Ти откри ли този път? — продължи да пита кайовът.
— Да — кимна Сантър, — отначало и аз се прокраднах в теснината, въпреки че това беше опасно, но трябваше да я огледам. Все пак не можех да я премина цялата, защото щях да се натъкна на враговете ни, останали при изхода й. И така, скоро се върнах, но още не бях излязъл от каньона, когато долових бързи стъпки. За щастие наоколо имаше огромни камъни, зад които успях да се стая набързо: покрай мене премина един апач, но не ме видя.
— Дали това е бил постът от върха на планината?
— Вероятно.
— Тогава той ни е видял и е побързал да съобщи това на Винету. Добре, че си успял да се скриеш! Какво направи после?
— Размислих — продължи Сантър, — че ако враговете ни искат да се озоват зад гърба ни, това би станало най-лесно, ако ни изчакат на някое подходящо място, покрай което ние непременно ще минем. Къде можеше да се търси това място? Разбира се, че в тази долина, в която се намираме, само че в задната й част, вдясно, където клисурата започва да се изкачва. Ако апачите се скрият там между дърветата, сигурно ще ни съзрат, ще могат незабелязано да ни последват до самата клопка и да затворят входа й. Ето това ми мина през ума и затова се върнах и се промъкнах към мястото, където мислех, че ще ги открия, ако не се лъжех в сметките си.
— И откри ли ги?
— Да, но не веднага, защото бях пристигнал преди тях. Но нямаше нужда да чакам дълго и ето че те се появиха.
— Кои? Можа ли ясно да ги видиш и преброиш?
— Това беше Олд Шетърхенд с още двама бели и над десет апачи.
— Тогава Винету е предвождал другия отряд, който е завардил изхода на тесния процеп — заключи кайовът.
— Така е — потвърди Сантър. — Негодниците се разположиха на онова място. Понеже днес бях рискувал толкова много и щастието не ми измени, реших да рискувам отново и да се промъкна близо до тях, за да подслушам разговора им.
— За какво говориха?
— Изобщо не говориха! Само двамата бели спътници на Олд Шетърхенд си шушукаха помежду си. Но тъкмо когато припълзях достатъчно близо до тях, те замлъкнаха. Апачите мълчаха, Олд Шетърхенд също не продумваше ни дума. Лежах близо зад гърба му — почти можех да го докосна с ръката си. Как ли ще се ядосва, ако разбере това!
Тук Сантър наистина беше прав. Ядосвах се, и то как! Бил е зад гърба ми, дори нещо повече, бях хванал края на дрехата му с ръката си и въпреки всичко ми се беше изплъзнал! Това се казва лош шанс, много лош шанс! Ако бях успял да го задържа, тогава събитията щяха да се развият съвсем иначе. Сега мога да го твърдя с пълна сигурност. Може би и целият ми живот щеше да премине по съвсем друг начин. Ето как съдбата на човека може да зависи само от един-единствен миг, от едно незначително действие, случка или нищожна грешка. Но това е само привидно така, защото над всички свои чеда бди Творецът и нищо не се извършва без неговата воля.