В големия яд, който изпитвах в момента, имах само тази малка утеха и минималното удовлетворение, че сега бях успял да чуя твърде много от разговора на враговете ни, докато Сантър не беше научил нищо от нас.
— Ти си бил толкова близо до това куче? — извика кайовът учудено. — Кажи бързо, Олд Шетърхенд все още ли се намира там, където си го оставил?
— Надявам се.
— Само се надяваш? Значи е възможно и да се е преместил? Нали е искал да ни изчака на това място?
— Искаше, но сега е възможно да се е отказал от това намерение.
— По каква причина?
— Знае, че е бил подслушван.
— Уф! Как го е разбрал? !
— Виновна е само една проклета дупка в земята — обясни Сантър. — Канех се вече да се измъкна и се обърнах. При това ми се наложи да прехвърля тежестта на тялото върху ръцете си, но дясната ми ръка хлътна през меката почва в някаква дупка,което причини шум. Олд Шетърхенд го долови, обърна се светкавично и положително ме е забелязал, защото се втурна след мен веднага, щом скочих и побягнах. За малко щеше да ме пипне, тъй като улови края на дрехата ми. Обаче аз се отскубнах и се шмугнах настрани между храстите. Извика ми да спра, че иначе щял да стреля, но и през ум не ми мина да извърша тази глупост. Напротив, навлязох още по-навътре в гората, където ме закриляше тъмнината, и седнах на земята, за да изчакам да се размине опасността;
— А какво направиха неговите хора?
— Вероятно са искали да ме търсят, но той им нареди да чакат завръщането му, след което продължи да тича. Известно време долавях стъпките му. После настана тишина.
— Може би е дошъл чак дотук и се е скрил някъде да ни наблюдава!
— Невъзможно! — каза Сантър. — Той не можеше да види накъде се отправям. Сигурно се е върнал на предишното си място. След като чаках достатъчно дълго, аз се измъкнах от гората на открито, където можех да се придвижвам по-бързо. Тогава вашият пост ми извика и така разбрах, че се намирате тук.
Настъпи мълчание. Предводителят на червенокожите беше научил каквото го интересуваше и, изглежда, сега размисляше над чутото. След известно време той пак подхвана разговора:
— Според разказа ти нещата са се развили съвсем не така, както предполагахме. Ако ни се беше удало да изненадаме апачите, те щяха да бъдат мъртви или щяха живи да ни паднат в ръцете, без да проливаме кръвта си. Но ето че са ни очаквали. Олд Шетърхенд те е забелязал. Сега той знае, че планът му е разкрит, и ще бъде извънредно предпазлив. Най-добре е да напуснем тази местност.
— Да я напуснем ли? — извика Сантър. — Какво приказваш! Страхуваш се от неколцина апачи?
— Моят бял брат сигурно няма намерение да ме обиди — каза кайовът с твърд глас. — Аз не знам що е страх. Но когато мога да победя врага си с проливане на кръв и без проливане на кръв, тогава избирам второто. Всеки умен воин прави така…
— Да не би да мислиш, че ще заловим белите и апачите като се оттеглим?
— Да. Те ще ни последват.
— Съвсем не е сигурно.
— Сигурно е. Винету трябва да ти отмъсти, а той знае, че си при нас. Няма нито за миг да се отдели от следата ни. Сега ще тръгнем веднага и ще яздим право към нашето село, където изпратих и пленения бледолик Сам Хокинс.
— Сега веднага? Не съм съгласен. Какво ще каже вождът ви, като научи, че си се отказал от голямото предимство, което имаш тук, без да си бил принуден да го сториш? Размисли!
Предводителят прие това предупреждение, без да възрази нищо. Явно то му беше направило впечатление. Сантър добре забеляза това и продължи:
— Така е, тук имаме такова предимство, каквото не можем да постигнем чрез новия ти план. Няма нужда да правим нищо друго освен да използваме клопката, която искаха да ни поставят. В такъв случай апачите ще останат надхитрените.
— Уф! Как ще направим това?
— Ще нападнем поотделно двата отряда, които искат да ни заловят в теснината; по този начин изобщо не можем да бъдем обградени.
— Тогава би трябвало най-напред да нападнем отряда на Олд Шетърхенд. Така ли?
— Да. Известно ми е мястото, където се намира Олд Шетърхенд с хората си. Ще ви заведа там. Очите на кайовите са свикнали да виждат в тъмното, а движенията им са като движения на змиите, които никой не чува. Ще обградим тримата бели с техните апачи и по даден знак ще се нахвърлим върху тях. Никой няма да ни се изплъзне. Ножовете ни ще се забият в телата им, преди те да помислят за съпротива. Тогава ще се заловим с Винету.
— Уф, уф, уф! — дочуха се отделни викове на одобрение. Предложението на Сантър им беше допаднало.