Предводителят на индианците не бързаше толкова с решението си, но след като поразмисли, каза:
— Вярно е, че можем да успеем, ако действуваме най-предпазливо. Кога ще нападнем Винету? Още през нощта ли?
— Не, едва на сутринта — обясни Сантър. — Той е толкова важен за мене, че при нападението трябва да мога да го виждам. А това е невъзможно през нощта. Ще постъпим като апачите — ще се разделим. Половината от нашите хора ще отведа още през нощта в теснината, където трябваше да бъдем пленени. Те ще останат там до развиделяване и тогава ще тръгнат напред, докато Винету ги нападне в края на теснината. Апачът ще си помисли, че зад нашите хора се намира Олд Шетърхенд със своя отряд. Другата половина от хората ни ще потърси заедно с мен на зазоряване пътя, по който Олд Шетърхенд се е върнал в долината. Убеден съм, че този път води първо право през гората, а после обикаля около подножието на планината до изхода на теснината, зает от Винету. Вниманието на апача ще е отправено изцяло към теснината и първия ни отряд. Ето защо той няма да забележи, че останалите ще се приближат откъм тила му. Следователно ще бъде обграден така, както искаше да обгради нас и понеже има при себе си само петнадесетима човека, ще бъде принуден да се предаде, ако не иска да бъде унищожен заедно с хората си. Това е моят план.
— Добър е, но ако може да бъде проведен така, както го изложи моят брат — кимна червенокожият.
— Тогава ти си съгласен с него, нали? — попита Сантър бързо.
— Да. Искам да заловя Винету жив, за да го отведа при вожда. Това е всичко. Чрез твоето предложение можем да постигнем тази цел още сега, без да е необходимо да чакаме повече.
— Тогава да не се бавим, а да действаме!
— Много е трудно да заобиколим Олд Шетърхенд в тъмната гора, без той да ни забележи. Ще избера онези воини, които са най-сръчни в пълзенето.
Индианецът започна да извиква различни имена и за мене беше вече крайно време да се връщам при моите хора, защото, ако кайовите тръгнеха бързо, нямаше да успея да ги предупредя. Спуснах се от високия камък на по-ниския, а оттам — на земята и запълзях. След като оставих зад гърба си вече споменатите храсти и дървета, които се врязваха в откритата долина, аз излязох от гората. Тук звездите пръскаха достатъчно светлина и аз се затичах нагоре по долината, докато се намерих на една и съща височина с моите хора. Сега свърнах отново в гората и щастливо се завърнах при спътниците си, които ме очакваха с голямо нетърпение.
— Кой е? — попита Дик Стоун, като долови стъпките ми. — Ти ли си сър?
— Да — отговорих аз утвърдително.
— Къде беше толкова време? Някой ни подслушваше, нали? Сигурно съгледвач на кайовите е пълзял наоколо и случайно се е натъкнал на нас.
— Не, Сантър беше.
— Zounds! Сантър? И не го пипнахме! Този убиец ни се пъха в ръцете, а ние го изпускаме! Възможно ли е такова нещо!
Случиха се и много други неща, които може да минат за невъзможни. Сега обаче няма време да ви разказвам, защото трябва бързо да се махаме оттук. По-късно ще научите всичко.
— Да се махаме? Защо?
— Кайовите идват, за да ни нападнат.
— Сериозно ли говориш, сър? — намеси се Уил Паркър.
— Разбира се. Чух разговора им. Искат да ни очистят сега на това място, а утре рано сутринта ще нападнат Винету. Нашият план им е известен. Затова бързо да се махаме!
— Накъде ще отидем?
— При Винету!
— През тъмната гора ли? Ще ни струва доста цицини по главите. . .
— Отваряйте си очите и да тръгваме!
Да вървиш през нощта из девствена гора без път е наистина опасно за красотата на човешката физиономия. Ние трябваше според моята подкана «да си отваряме очите», но това означаваше в случая да се осланяме повече на тактилното си чувство, отколкото на зрението. Двама души вървяха начело и избираха пътя пипнешком, а другите ги следваха точно един зад друг. Измина повече от час, докато прекосим гората. Най-трудното в случая беше да не объркаме посоката. На открито се придвижвахме по-бързо. Заобиколихме планината и се отправихме към тесния проход, където чакаше Винету с отряда си.
Апачът не очакваше откъм нашата страна неприятел, но въпреки това бе поставил и там пост, който ни извика. Аз му отговорих високо. Всички наскачаха, щом разпознаха гласа ми.
— Моят брат Олд Шетърхенд се връща? — попита Винету с нескрито учудване. — Сигурно се е случило нещо. Напразно очаквахме кайовите.
— Ще се появят тук едва утре рано сутринта, но не само откъм теснината, а и от тази страна, за да ви унищожат.