— Уф! Но за да рискуват това, трябва най-напред да победят твоите хора и изобщо да са запознати с плановете ни.
— Запознати са. Сантър е бил горе при гробниците и е чул всичко, каквото ми каза, когато се съветвахме.
Не можех да виждам лицето на Винету, но той не ми отговори. Това мълчание издаваше голямото му смайване. После той седна и ме подкани да заема място до него.
— Щом като знаеш това, в такъв случай и ти сигурно си го подслушал.
— Естествено.
— Тогава сметките ни излязоха криви. Разкажи ми какво се случи!
Изпълних желанието му. Апачите се бяха скупчили около нас, за да чуят всяка моя дума. От време на време бях прекъсван от някое високо «уф»!. Винету обаче остана мълчалив, докато свърших разказа си. След това ме попита.
— И при тези обстоятелства моят бял брат сметна за най-правилно да напусне поста си?
— Да. Наистина отначало мислех да остана, да посрещна нападението на враговете ни, да ги отблъсна и да заловя Сантър. Но едва ли щях да успея. Щяхме да имаме срещу нас в тази тъмнина може би тридесетина противници. Затова побързах да дойда при тебе и да се посъветваме какво да правим.
— Какво ще предложи моят брат Шарли?
— В случая не може да се даде предложение, преди да се разбере какво ще предприемат кайовите, след като не ни намерят на старото място.
— Необходимо ли е най-напред да научим намеренията им? — попита Винету. — Не можем ли да ги отгатнем?
— Да, но отгатването никога не гарантира сигурността на видяното и чутото. Може и да се излъжем — казах аз.
— В този случай не можем — отсече апачът. — Кайовите ще направят най-умното при това положение. А има една-единствена възможност.
— Да не би да се върнат В селото си?
— Да. След като не те намерят, ще разберат, че планът на Сантър е неизпълним, и предводителят им ще се върне към старото си предложение. Убеден съм, че ще се откажат от намерението си да ни нападнат тук.
— А ние? Какво ще правим ние? Ще пришпорим ли конете си след тях, както очакват?
— Още по-добре ще е, ако тръгнем преди тях.
— Не е лошо! В такъв случай ще ги изпреварим, можем да ги изненадаме и победим.
— Да, бихме могли. Но имам една още по-добра идея. Трябва да пипнем Сантър, а искаме да освободим и Сам Хокинс. И така, ще се отправим към селото на Тангуа, където са отвели пленения Хокинс. Обаче не е речено, че ще минем по пътя, по който и кайовите ще се завърнат в селото си.
— Знае ли моят брат Винету къде се намира селото на вожда Тангуа?
— Да. Разположено е край Солт Форк на северния ръкав на Ред Ривър.
— Значи на югоизток оттук?
— Да.
— Тогава ни очакват откъм северозапад и затова би трябвало да направим всичко възможно да се появим от противоположната посока — от югоизток.
— Това е и моето намерение. Моят брат Шарли винаги има същите мисли като Винету. Ще отидем до селото на Тангуа, но не по най-краткия път, по който ще тръгнат и кайовите, а ще заобиколим района около селото, за да се появим от срещуположната страна; Сега остава да решим само кога да тръгнем оттук. Какво мисли Олд Шетърхенд по този въпрос?
— Можем да потеглим веднага. Пътят е дълъг и колкото по-рано тръгнем, толкова по-скоро ще достигнем целта си. Но не бих дал този съвет.
— Защо?
— Защото не знаем кога кайовите ще напуснат тази местност. Ако потеглим преди тях, може да се очаква, че ще забележат дирите ни и ще ги проследят. Така ще разберат плановете ни и ще ги осуетят.
— Моят брат Шарли отново изказва моите мисли. Налага се да останем тук, докато те яхнат конете си. След това ще сме сигурни, че няма да могат да ни попречат. Но не бива да прекарваме нощта на това място, където сме сега, защото не е изключено въпреки всичко те да решат да дойдат насам.
— Но тогава трябва да се преместим на такова място, откъдето на зазоряване ще можем да наблюдаваме изхода на теснината.
— Знам едно подходящо място. Нека моите братя вземат поводите на конете си и дойдат с мен!
Събрахме конете, които пасяха наблизо, и го последвахме в откритата прерия. След неколкостотин метра достигнахме една по-голяма група дървета, зад които спряхме. Можехме да лагеруваме на това място, без да бъдем открити от кайовите, в случай че решеха да ни нападнат още тази нощ. А когато настъпеше утрото, теснината щеше да се открие пред нас и никак нямаше да бъде трудно да се наблюдава какво става там.
Тази нощ бе също така студена, както и предишните. Изчаках, докато конят ми легне на земята, и се притиснах до него така, че тялото ми се затопли. Животното лежеше съвсем неподвижно, сякаш добре разбираше какво исках от него, и до настъпването на утрото се събудих само един път.