Щом се развидели, ние се прикрихме старателно зад дърветата, наблюдавайки теснината повече от един час. Не забелязахме никакво раздвижване. Затова сметнахме за необходимо да разберем къде са кайовите. В случай че бяха все още тук, трябваше да бъдем много предпазливи и да се промъкнем незабелязано до тях. Но това щеше да ни отнеме много време. Ето защо предложих на Винету:
— Те дойдоха до Нъгит Тсил през прерията и сигурно ще се върнат по същия път. Защо да ги търсим мъчително бавно. Ако заобиколим планината до мястото, където вчера твоят съгледвач ги забеляза, непременно ще разберем дали са си отишли, или са още тук.
— Моят брат има право. Ще последваме съвета му. Възседнахме конете и препуснахме край планината — първо на запад, а после на юг. Това беше обратният път, по който апачите бяха минали, за да търсят следите на Сантър. След като достигнахме прерията южно от Нъгит Тсил, видяхме, че предположението ми е било вярно: забелязахме две големи, ясно отпечатани дири. Вчерашните следи водеха навътре в долината, а новите, днешните, излизаха от долината. Следователно кайовите си бяха отишли; нямаше никакво съмнение в това. Въпреки всичко, за да бъдем съвсем сигурни, ние се върнахме в долината и огледахме всички следи, докато окончателно се убедихме, че кайовите я бяха напуснали.
Тръгнахме по новите следи, които се отдалечаваха от Нъгит Тсил и се сливаха със старите. Дирята беше толкова ясна, че за нас нямаше никакво съмнение — беше оставена преднамерено. Кайовите искаха да ги последваме и за тази цел се бяха постарали да оставят ясни отпечатъци дори по такива места, където иначе следите едва ли щяха да бъдат забелязани. По устните на Винету заигра лека усмивка:
— Тези кайови би трябвало да ни познават и тъкмо заради това да прикрият следите си — каза той. — А понеже не го правят, това не може да не събуди нашето подозрение. Мислят си, че постъпват умно, а всъщност постъпват глупаво, защото нямат мозък в главите си.
Тези думи бяха изговорени толкова силно, че бяха чути и от пленения кайова. Сега апачът се обърна лично към него и му заяви:
— Ти вероятно ще умреш, защото, ако не освободим Сам Хокинс или разберем, че е бил измъчван, ще те убием. Но ако това не стане и ти подарим свободата, кажи на вашите воини, че постъпват като деца, които искат да подражават на възрастните и с това предизвикват смеха им. Ние нямаме никакво намерение да продължим да следваме тази диря.
След тези думи той се отби от югоизточната посока на следата и свърна рязко на изток. Сега се намирахме между Канейдиън и изворите на северния ръкав на Ред Ривър. Винету имаше намерение да стигне до тази река.
Конете на апачите, които бяха преследвали с мене Сантър, бяха изтощени. Ето защо пътуването ни не можеше да стане с желаната от нас бързина. Освен това провизиите ни бяха вече на свършване. След като останехме без храна, щяхме да бъдем принудени да ловуваме, а това щеше да попречи твърде много на нашите намерения: първо, щеше да ни отнеме от скъпоценното време, а всеки час бе ценен за нас; второ, щяхме неизбежно да оставим следи, които би трябвало да избягваме, като се има предвид, че се налагаше да бъдем извънредно предпазливи.
За щастие късно следобед се натъкнахме на малко стадо бизони. Това бе изостанала групичка от големите стада бизони, които вече се бяха преселили на юг. Застреляхме две женски и по този начин се сдобихме с толкова много месо, че бяхме осигурени с храна за цяла седмица и можехме да съсредоточим мислите си изцяло върху целта на нашето пътуване.
22. «… Ако не се лъжа»
На другия ден достигнахме северния ръкав на Ред Ривър; продължихме да се спускаме по течението му и през целия следващ ден. Тази река имаше малко вода, но бреговете й бяха обрасли със зеленина. Тук имаше най-сетне достатъчно храна за конете ни; досега бяхме срещали само изсъхнала бизонова трева.
Солт Форк, Соления ръкав, се вливаше в северния ръкав на Ред Ривър от западна посока. В образувания ъгъл бе разположено по онова време селото на кайовите, чийто вожд бе Тангуа. Намирахме се на левия бряг на Ред Ривър, Червената река, и можехме да се надяваме, че ще останем незабелязани. Въпреки това, преди да достигнем местността на устието на Солт Форк, ние описахме дъга, за да се озовем отново на брега на Ред Ривър, на половин час път под устието на Солт Форк. Съображения за предпазливост ни накараха да използваме нощта, така че едва рано сутринта видяхме пред нас реката отново. Бяхме осъществили намеренията си: сега се намирахме почти на противоположната страна на селото, а не на онази, от която ни очакваха кайовите. Избрахме си едно прикрито място, където имахме възможност да си починем от нощната езда. Само че за Винету и за мене нямаше почивка, тъй като той искаше да отиде на разузнаване и ме подкани да го придружа.