— Как?
— Да се махнем от острова и да навлезем доста навътре в прерията, където теренът е открит и можем да го наблюдаваме. После да изпратим кайова в селото, като поставим условието да не идват повече от двама воини, които да доведат Сам и да вземат Пида. Ако евентуално дойдат повече от двама, за да ни заловят, ние ще ги видим отдалече и можем да помислим за безопасността си. Не мислиш ли, че така е най-добре, сър?
— Иска ми се да действуваме още по-сигурно и да не изпращаме изобщо никакъв друг парламентьор — отвърнах аз.
— Никакъв друг парламентьор ли? А как ще научи тогава Тангуа, че синът му….
— Ще го научи от мен — прекъснах го аз.
— От тебе ли? Да не би да искаш да отидеш ти самият в селото, а?
— Да.
— Слушай, сър я по-добре се откажи от това! Опасна работа е. Веднага ще те пленят.
— Не ми се вярва.
— Положително!
— В такъв случай Пида би бил загубен. Нямам намерение да изпращам един от двамата пленници като вестоносец и по този начин да изгубя един заложник.
— Действително е така. Но защо искаш ти да рискуваш и да отидеш в селото? Мога да свърша работата и аз!
— Напълно ти вярвам, че имаш смелостта за това, но ми се струва, че ще е по-добре, ако аз разговарям с Тангуа.
— Помисли само каква злоба го е изпълнила към тебе! Ако аз отида при него, ще се съгласи по-лесно с условията ни, отколкото ако те види тебе и се ядоса.
— Именно затова искам аз самият да отида при него. Нека се ядоса. Нека побеснее, че съм се осмелил да отида при него, а той не може и с пръст да ме побутне. Ако изпратя друг човек, може би ще си помисли, че се боя от него, а не искам да ме заподозре в нещо подобно.
— Тогава прави каквото искаш, сър! Но къде да чакаме междувременно ние? Тук на острова ли? Или да си потърсим някой друг, по-хубав остров?
— Няма по-хубав.
— Well! Но тежко им на пленниците ни, ако ти се случи нещо в селото! В такъв случай няма да има никакво снизхождение. Кога тръгваш?
— Тази вечер.
— Чак тогава? Не е ли твърде късно? Ако всичко върви добре, бихме могли до обед да разменим пленниците, а после да препуснем след Винету.
— И кайовите ще ни последват с голям брой воини и ще ни пречукат!
— Мислиш ли?
— Да. Тангуа ще ни даде Сам с удоволствие, за да освободи сина си. Но щом го получи, ще направи всичко възможно да си отмъсти. Ето защо размяната трябва да стане вечерта. После ще си тръгнем, за да спечелим значителна преднина през нощта, когато няма да може да бъдем преследвани. А да чакаме до вечерта е по-добре и затова, защото дотогава страхът на вожда за сина му ще става все по-голям. Това ще го направи по-отстъпчив.
— Така е. Но ако преди това ни открият тук, мистър Шетърхенд?
— Няма да ни навреди.
— Ще търсят Пида и червенокожите могат да дойдат и насам.
— Няма да дойдат към нашия остров. А на брега ще ги забележим. Там те непременно ще открият следите на Винету и ще помислят, че сме си тръгнали с Пида. Това ще разтревожи Тангуа още повече. Я слушайте!
Разнесоха се човешки гласове. Мъглата започна да се вдига и ние можехме да различим брега. Там бяха застанали неколцина кайови, които споделяха на висок глас мнението си за следите от конски копита, открити току-що от тях. След това те бързо изчезнаха, без дори да погледнат към острова.
— Отидоха си. Изглежда, бързат много — обади се Дик Стоун.
— Положително са се върнали в селото, за да уведомят Тангуа за следите. Вероятно той веднага ще изпрати хора по дирята.
Това предсказание се потвърди след по-малко от два часа. По брега на реката се появи група конници, които намериха следата и препуснаха по нея. Нямаше защо да се опасяваме, че кайовите щяха да настигнат Винету, тъй като той бе принуден да се движи поне със същата скорост като тяхната.
Тук трябва да спомена още, че ние тримата бяхме говорили тихо. Не беше необходимо пленниците да чуват какво си приказваме. Те не бяха забелязали и какво става по брега, защото лежаха вързани зад храстите.
Преди обед слънцето ни направи услугата да погрее с доста топлите си лъчи. Това изсуши не само лагера ни, но и нас самите и увеличи удоволствието ни от почивката, на която се отдадохме до свечеряване.
Малко след пладне забелязахме да плува в реката някакъв предмет, който се насочи към острова и ниско спусналите се над водата клони го задържаха. Оказа се някакво кану, в което имаше и гребло. Ремъкът, с който собственикът му го завързваше, бе отрязан. Това бе лодката, с която бях отвлякъл Пида. Течението я бе понесло надолу, а вероятно беше достигнала острова толкова късно само защото се е закачала вече някъде по пътя. Понеже тя ми идваше съвсем навреме, изтеглих я на острова, за да мога да си послужа с нея вечерта. Сега не беше необходимо да се мокря пак до мозъка на костите си и да плувам до брега.