— Надявам се да преживея още много такива дни. Но затова пък те бяха толкова по-лоши за тебе. В какво положение са ребрата и другите ти кокалчета?
— Не знам. После ще гледам да си ги събера и преброя, нека само се почувствам по-добре. Сега костите по цялото ми тяло са се раздрънкали. Такъв звяр не съм имал още между краката си! Надявам се да му дойде акълът в главата.
— Дошъл му е вече. Виж колко е изтощено, просто да го съжалиш! нека му поставим седлото и юздите. Ще го яздиш на връщане.
— Пак ще започне да се инати.
— И през ум няма да му мине. Беше му предостатъчно. То е умно добиче и ще бъдеш щастлив, че си хванал тъкмо него.
— Да, и аз мисля така. От самото начало си бях избрал мулето. Но ти беше хвърлил око на белия жребец, което беше много голяма глупост.
— А откъде си толкова сигурен?
— Разбира се, че беше глупост!
— Нямам предвид това, а те питам, откъде си толкова сигурен, че исках да хвана белия мустанг?
— Ами че какво друго искаше да хванеш?
— Също мулето.
— Така ли?
— Да. Въпреки че съм грийнхорн, все пак знам, че белият кон не върши никаква работа на уестмана. А мулето ми хареса веднага щом го видях.
— Да, не може да се отрече, че разбираш от коне.
— Бих искал и от хора да разбирам също така добре, скъпи Сам! Но хайде, ела ми помогни да изправим животното на крака!
Помогнахме на мулето да се изправи. То застана неподвижно, а краката му силно трепереха. Когато му сложихме седлото и юздите, не оказа никаква съпротива. А щом Сам го яхна, то се подчини на юздите с готовност, като показа тънко развитото чувство на обязден кон.
— Имало си е вече господар — обади се малкият Сам — и той трябва да е бил добър ездач. Сигурно му е избягало. Знаеш ли как ще го нарека?
— Как?
— Мери. Веднъж преди години имах муле, което се казваше Мери, и сега няма защо да се измъчвам да измислям друго име.
— И така, мулето Мери и пушката Лиди!
— Да. Две прекрасни имена. Нали? А сега искам да те помоля за една голяма услуга.
— С удоволствие. Каква е тя?
— Не приказвай за това, което стана тук! Ще ти се отплатя някога щедро.
— Глупости. Не е необходимо отплащане за нещо, което се разбира от само себе си.
— В този случай е необходимо. Не ми се ще да чуя кикота на онази банда в лагера, когато разберат по какъв начин Сам Хокинс се е сдобил с новата си прекрасна Мери! Това би било върховно удоволствие за тях. Ако си държиш устата, аз ще…
— Моля те, млъкни! — прекъснах го аз. — Няма смисъл повече да приказваме за това, излишно е. Ти си мой учител и приятел. Струва ми се, че не е необходимо да казвам нещо повече.
При тези думи малките му хитри очички се навлажниха и той извика въодушевено:
— Да, аз съм твой приятел и само ако знаех, че ще ме дариш поне с малко благосклонност, това би доставило на старото ми сърце голяма, искрена радост и блаженство.
Аз му подадох ръката си.
— Мога да ти доставя тази радост, скъпи Сам. Можеш да бъдеш сигурен, че те обичам, обичам те като … като … е, така, почти като някой много добър чичо. Това достатъчно ли ти е?
— Напълно, сър, напълно! Толкова съм възхитен от чутото, че ми се иска веднага да ти създам и аз една радост. Кажи ми, какво трябва да направя! Трябва ли… трябва ли… да речем например да изям новата Мери пред очите ти с копитата и опашката? Или да…
— Спри! — изсмях се аз. — Достатъчно услуги си ми направил вече, а се надявам, че в бъдеще мога да очаквам други от тебе. Затова остави на първо време Мери жива и давай да се връщаме по-скоро в лагера! Искам да поработя.
— Да работиш ли? Но ти и тука поработи, защото ако и това не беше работа, тогава не знам на кое викаш работа.
Завързах коня на Дик Стоун с ласото зад моя кон и потеглихме. Мустангите бяха изчезнали отдавна. Мулето се подчиняваше охотно на ездача си и Сам извика радостно:
— Тя има школовка тази Мери, има много добра школовка! С всяка измината крачка чувствам, че от днес нататък ще имам вече чудесен кон. Тя си спомня сега всичко онова, което е знаела някога и което после е забравила при мустангите. Дано освен темперамента си да умее и да се привързва към господаря си.
— Ако й липсва това качество, тя може да го придобие. Все още е достатъчно млада.
— На колко ли години може да е, как мислиш?
— Не повече от пет.
— И аз съм на това мнение. После ще я разгледам по-подробно и ще видя дали имаме право. Мулето го дължа само на тебе. Това бяха два лоши дни за мене, много лоши, но за тебе бяха славни дни. Беше ли си представял, че ще се запознаеш така бързо едно след друго и с лова на бизони, и с лова на мустанги?