— Halloo, какъв е този нещастник, който се задава? Нима може да има подобни люде в хубавия Запад?
Непознатият го измери от главата до петите и отговори спокойно и разумно:
— Благодарете на Бога, ако тялото ви е здраво! Впрочем, когато оценявате някой човек, не бива да гледате само тялото му, но и неговия дух,и сърце, а в това отношение аз положително няма защо да се страхувам от вас.
При тези думи той направи пренебрежително движение с ръка и се обърна към мене.
— Яки мишци имате, сър! Едва ли някой ще може така лесно да повтори вашия номер; голямо удоволствие беше да гледам как един толкова тежък човек лети във въздуха.
След тези думи той подритна гризли с крака си и продължи със съжаление в гласа:
— Значи този юначага преследвахме. Обаче закъсняхме. Жалко!
— Вие ли искахте да я убиете? — попитах аз.
— Да. Вчера открихме следите й и тръгнахме по тях, като минахме през какви ли не места, но когато най-сетне я настигнахме, виждаме за съжаление, че цялата работа вече е свършена.
— Но, сър, вие говорите в множествено число. Не сте ли сам?
— Не. Още двама джентълмени са с мене.
— Кои са те?
— Ще ви кажа веднага, щом разбера кои сте вие. Знаете, че по тези места човек трябва да бъде изключително предпазлив. Тук се срещат по-често лоши хора, отколкото добри.
При тези думи той отправи поглед към Ратлър и хората му, след което продължи с дружелюбен глас:
— Впрочем като погледнеш човека, веднага си личи дали можеш да му се довериш, или не. Чух последната част от разговора ви и горе-долу съм наясно.
— Ние сме земемери, сър — обясних му аз. — Един главен инженер, четирима земемери, трима скаути и дванадесет уестмани, които имат задачата да ни защитават при евентуални нападения.
— Хмм, що се касае до това, вие не ми изглеждате като човек, който се нуждае от закрила. Значи сте земемери? И тук ли работите?
— Да.
— А защо правите измерванията?
— За строежа на железопътна линия.
— Която ще минава оттук?
— Да.
— Тогава сте купили тази местност, нали? При тези думи погледът му беше станал остър, а лицето му сериозно. Изглежда, че имаше основание да задава подобни въпроси. Затова му отговорих:
— Аз имам задачата да участвам само в геодезични измервания и си върша работата, без да се интересувам за нищо друго.
— Хмм, да. Но все пак ми се струва, че вие сте запознат доста добре с положението. Земята, на която се намирате, принадлежи на индианците, на апачите от племето мескалеро. Мога да твърдя с увереност, че те нито са продали тази земя, нито пък са я отстъпвали някому под каквато и да било форма.
— А това тебе какво те засяга? — викна му Ратлър. — Не се бъркай в чужди работи, а си гледай твоята!
— Гледам си точно моята работа, сър, защото аз принадлежа към племето на апачите мескалеро.
— Ти ли? Не ме карай да се смея! Само слепец може да не забележи, че си бял.
— Въпреки това се лъжете! Не би трябвало да си вадите заключенията от цвета на кожата ми, а от моето име. Наричат ме Клеки-петра.
Това име означава на езика на апачите, чиито диалекти по онова време не познавах, «Белия баща». Изглежда, че Ратлър го беше чувал вече, защото отстъпи крачка назад и каза с престорено учудване и подигравка в гласа:
— А, а, Клеки-петра, прочутият даскал на апачите! Жалко, че си гърбав! Сигурно не ти е леко да ти се присмиват червенокожите хлапаци.
— О, о, не ми прави впечатление, сър! Вече съм свикнал на подигравките на хлапаците, но затова пък разумните хора не ми се подиграват. Сега вече зная кои сте вие и какво правите тук и затова мога да ви кажа кои са хората, които ме придружават. Но най-добре ще бъде да ви ги покажа.
Той извика някаква неразбираема за мен индианска дума към гората, откъдето беше дошъл, след което се появиха две фигури, които не можеше да не направят впечатление; те се отправиха към нас бавно и гордо. Бяха индианци и както се виждаше от пръв поглед — баща и син.
По-възрастният от тях надминаваше малко средния ръст, а конструкцията на тялото му издаваше голяма физическа сила. От държането му лъхаше нещо благородно, а от движенията му можеше да се заключи, че е много ловък и подвижен. Сериозното му лице имаше типично индиански черти, които все пак не бяха така остри и груби, както при повечето червенокожи. Погледът му излъчваше благост и спокойствие и в него се четеше вътрешна вглъбеност, която положително го издигаше сред неговите съплеменници. На главата си не носеше шапка. Черната му коса беше събрана в шлемовидна прическа, в която беше забодено едно орлово перо — символът и достойнството на вожда. Облеклото му се състоеше от мокасини, индиански кожени панталони, украсени с ресни, и кожена къса дреха; всичко беше изработено семпло и трайно. В пояса му се виждаше дръжка на нож, а освен него там бяха закрепени няколко торбички, които съдържаха различни дреболии, необходими на всеки, който живее на Запад. На шнурче на врата му висеше окачен неговият амулет, а до него се намираше и лулата на мира, чиято глава беше изработена от свещена глина. В ръката си той държеше двуцевна пушка, чиито дървени части бяха обковани нагъсто със сребърни гвоздеи. Това беше пушката, която придоби по-късно в ръцете на сина му такава голяма известност под името «Сребърната карабина».