Клеки-петра замълча и наведе глава. Аз бях дълбоко развълнуван и стоях безмълвно, защото имах чувството, че след такава изповед всяка забележка би прозвучала нелепо. Но аз поех дланта му в моята ръка и я стиснах сърдечно. Той ме разбра, кимна ми леко с глава и също така стисна ръката ми. Измина доста време, докато той попита:
— Как стана тъй, че ви разказах всичко това? Днес ви видях за първи път и едва ли ще се видим отново. Дали и срещата ни не е работа на Провидението? Но както и да е, аз изведнъж се почувствах толкова особено, сърцето ми изпитва някакво нежно и тъжно чувство, ала то в никакъв случай не е болезнено. Подобни чувства обхващат човек през есента, когато капят листата на дърветата. Как ли ще падне и моето листо от дървото на живота? Тихо, кротко и мирно? Или ще бъде откъснато насила, преди да му е дошло времето да падне по естествен път?
Той отправи надолу по долината поглед, изпълнен с някакъв тих, неясен копнеж. Видях, че от тази посока се задават Инчу-чуна и Винету. Сега те бяха яхнали конете си, а отстрани водеха за поводите коня на Клеки-петра. Ние станахме, за да се приберем в лагера; пристигнахме едновременно с тях. На колата се беше облегнал Ратлър; лицето му беше огненочервено и подпухнало. Той ни гледаше с поглед на бик. През това кратко време беше изпил толкова много бренди, че вече не можеше да поеме нито глътка. Ужасен човек! В очите му гореше злоба на разярен бик, който се кани да нападне някого. Реших непрекъснато да го наблюдавам.
Вождът и Винету бяха слезли от конете си и се приближиха към нас. Ние стояхме наоколо в един доста широк кръг.
— Размислиха ли моите бели братя дали ще останат тук, или ще си отидат? — попита Инчу-чуна.
На главния инженер му беше дошла една помирителна мисъл:
— И да искаме да си отидем, не можем, защото трябва да се подчиняваме на заповедта, която имаме — обясни той.
Още днес ще наредя да замине пратеник за Санта Фе, за да попита какво да направим. След това ще ти отговоря.
Не беше съвсем лошо измислено, защото докато пратеникът се върнеше, ние положително щяхме да приключим с работата си. Вождът обаче каза настоятелно:
— Инчу-чуна не може да чака толкова дълго. Моите бели братя трябва да кажат веднага какво мислят да правят.
Междувременно Ратлър си беше напълнил чашата с бренди и се беше присъединил към нас. Помислих си, че пак ще се заяде с мене, но той се обърна към двамата индианци и като пелтечеше, им каза:
— Ако индианците пият с мене, ще направим каквото искат и ще се махнем оттук; иначе оставаме. Нека започне по-младият. Ето ти огнена вода, Винету!
Той му подаде чашата. Винету отстъпи крачка назад, като направи отрицателно движение.
— Какво, ти отказваш да пиеш с мене? — избухна Ратлър. — Това е дяволска обида. Тогава ето ти брендито в лицето, проклет червенокож! Изближи го, щом не искаш да го изпиеш!
Преди някой от нас да може да му попречи, той запрати чашата и съдържанието й в лицето на младия апач. Според схващанията на индианците това беше кръвна обида, за която Ратлър веднага си получи наказанието. Винету го удари с юмрук в лицето и той се строполи на земята. Успя да се изправи с голяма мъка. Бях вече готов да се намеся, защото мислех, че ще прибегне до оръжието си. Това обаче не се случи. Той втренчи заплашително погледа си в младия апач, след което се заклатушка отново към колата, като изригваше проклятия.
Винету изтри лицето си, придобило също както и лицето на баща му каменно изражение, така че беше невъзможно да се разбере какви чувства ги вълнуваха.
— Инчу-чуна пита още веднъж — обади се пак вождът. — Пита за последен път. Ще напуснат ли бледоликите още днес долината?