— Не можем — гласеше отговорът.
— Тогава ние ще я напуснем. Между нас няма да има вече мир.
Направих опит да посреднича, но без успех. Тримата се отправиха към конете си. В този момент откъм колата се разнесе гласът на Ратлър:
— Изчезвайте червени кучета! Но преди това този хлапак трябва да ми плати удара в лицето!
Той грабна една пушка от колата и я насочи срещу Винету десетократно по-бързо, отколкото можеше да се очаква при това негово състояние. В този момент младият апач стоеше без всякакво прикритие. Куршумът сигурно щеше да го улучи, защото всичко се беше разиграло твърде бързо и той не можеше да се спаси с никакво движение. Клеки-петра извика:
— Бягай, Винету, бягай бързо!
В същото време той се озова с няколко светкавични скока пред Винету. Изстрелът изтрещя. Клеки-петра се извъртя малко настрани от удара на куршума, дясната му ръка се вкопчи в гърдите, той се олюля няколко пъти и падна на земята. Но в същия миг и Ратлър рухна на земята, ударен от юмрука ми. Бях се затичал към него веднага, за да предотвратя изстрела, но въпреки всичко закъснях. Наоколо всички извикаха от ужас. Само двамата апачи останаха безмълвни. Те коленичиха при своя приятел, който беше жертвал живота си за своя любимец, и прегледаха раната му мълчаливо. Куршумът беше минал близо до сърцето. От раната бликаше силна струя кръв. Аз също се приближих до него. Очите на Клеки-петра бяха затворени. Лицето му бледнееше и отпадаше с ужасяваща бързина.
— Вземи главата му в скута си! — помолих Винету. — Ако отвори очи и те види, смъртта му ще бъде по-лека.
Винету изпълни молбата ми, без да каже нещо. Погледът му беше впит в лицето на умиращия; гледаше го, без да мигне. Ето че Клеки-петра повдигна бавно клепачите си. Видя над себе си надвесения Винету и по хлътналите му страни пробягна слаба усмивка.
— Винету, ши иа, Винету — Винету, сине мой, Винету! — прошепна той.
После гаснещият му поглед като че ли затърси още някого, спря се на мене и Клеки-петра ме помоли на немски език:
— Останете при него … бъдете му верен… продължете делото ми…!
Той направи с ръка умолителен жест. Улових ръката му с десницата си и го уверих:
— Ще го направя; да, непременно ще го направя! Тогава лицето му се проясни. Той заговори с все повече отпадащ глас.
— Моето листо пада… насила откъснато … не тихо… и не спокойно … това е… последното изкупление… както … както … си го бях… пожелал… Господи, прости ми… милост … милост! Аз идвам… идвам… милост… !
Той сключи ръцете си… от раната му избликна конвулсивно за последен път силна струя кръв, главата му се отпусна назад… той беше мъртъв!
Сега вече знаех какво го беше накарало да ми се изповяда — Провидението, както беше казал той. Беше пожелал да умре за Винету и колко бързо се беше сбъднало желанието му! Това беше последното изкупление за греховете му, на което той беше отдавна готов.
Винету сложи внимателно главата на мъртвеца в тревата, стана бавно от земята и погледна баща си въпросително.
— Ето там лежи убиецът. Повалих го на земята — казах аз. — Той е ваш.
— Огнена вода!…
От устата на вожда излезе само този кратък отговор, но с какъв яростен и презрителен тон произнесе той тези думи!
— Искам да бъда ваш приятел и брат. Ще дойда с вас! — това бяха думите, които неволно се изтръгнаха от устата ми. Тогава той ме заплю в лицето.
— Краставо куче! Платен крадец на земя! Смърдящ койот! Само да се осмелиш да ни последваш, Инчу-чуна ще те смачка!
Ако тези думи ми бяха казани от някой друг, щях да му отговоря с юмрука си. А сега защо си премълчах? Дали чувствах това отношение като заслужено, защото бях неканен гост на чужда земя? По всяка вероятност тогава подобно нещо не ми беше минало през ума. Аз се подчиних по-скоро на едно внушение. Но във всеки случай не можех отново да направя опит да тръгна с тях въпреки обещанието, което бях дал на Клеки-петра.
Белите стояха наоколо мълчаливо и очакваха да видят какво ще предприемат двамата апачи.
Те не ни удостоиха повече с нито един поглед. Сложиха трупа върху един кон и го завързаха здраво. После се метнаха на седлата си, изправиха прегънатото тяло на Клеки-петра, който беше вързан за коня в седнало положение, и потеглиха бавно, като го подкрепяха от двете му страни. Не пророниха нито дума за заплаха или за отмъщение. Не се обърнаха нито веднъж назад. Но това беше още по-лошо, отколкото ако открито ни бяха заплашили с най-ужасни мъчения и смърт.
— Това е ужасно, а може да стане и много по-ужасно! — обади се Сам Хокинс. — А там на земята все още лежи поразен от ръката ти и от брендито онзи подлец! Какво ще го правим?