Така седях унесено край огъня, потънал в мислите си, докато другите ядяха печеното месо с апетит. Най-сетне Сам Хокинс ме изтръгна от размишленията ми:
— Какво ти е, сър? Не си ли гладен?
— Не ми се яде.
— Така ли? И вместо това си упражняваш мозъка в мислене! Струва ми се, че не бива да ти става привичка. И мене ме е страшно яд за станалото, но уестманът трябва да свикне с такива сцени. Не напразно наричат Запада «dark and bloody grounds» — мрачните и кървави земи. Можеш да ми повярваш — всяка педя от тази земя е напоена с кръв и който има много чувствителен нос и не може да понася миризмата й, нека по-добре си стои в къщи и да пие сироп. Не вземай толкова присърце тази история, а ми дай парчето си от мечата лапа да ти го изпека!
— Благодаря ти, Сам! Наистина не ми се яде. Разбрахте ли се какво ще правите с Ратлър?
— Е да, говорихме за него.
— Какво наказание ще получи?
— Наказание ли? Мислиш ли, че трябва да го накажем?
— Разбира се, че мисля.
— Аха! И какво трябва да предприемем според тебе? Да го закараме в Сан Франциско, Ню Йорк или Вашингтон и да го дадем под съд за убийство?
— Не, разбира се! Властта, която трябва да го съди, сме ние. Той попада под ударите на законите на Запада.
— Я виж ти как бил запознат един такъв грийнхорн със законите на Дивия Запад. Да не би да си дошъл от старата Германия, за да играеш тук ролята на върховен съдия? Беше ли този Клеки-петра твой роднина или добър приятел?
— Не.
— А, ето ти и най-важното! Да, Дивият Запад си има свои точно определени, особени закони. Те искат око за око, зъб за зъб и кръв за кръв, също както в Библията. В случай на убийство убиецът може веднага да бъде пречукан от онзи, който има правото на това, или пък се образува жури, което произнася присъдата и веднага я привежда в изпълнение. По този начин хората се отървават от злодеите и вредните за обществото елементи, които иначе биха просто задушили честните ловци.
— Е добре, да образуваме тогава жури!
— Най-напред ще ни е необходим обвинител.
— Аз ще бъда обвинител!
— С какво право?
— С правото на човек, който не може да допусне да остане ненаказано едно такова престъпление.
— Pshaw! Говориш като грийнхорн. Ти можеш да играеш ролята на обвинител само в два случая. Първо, ако убитият ти е роднина или близък приятел. Обаче ти вече си призна, че това не е така. Второ, можеш да бъдеш обвинител и тогава, когато си убит ти самият, хи-хи-хи-хи! А ти убит ли си?
— Сам, работата е такава, че не е уместно да се правят шеги!
— Знам, знам! Исках да прибавя тази точка само за допълване на картината. Значи, ти нямаш никакво основание да играеш ролята на обвинител, а и ние останалите нямаме това право. А там, където няма тъжител, няма и съдия. В този случай изобщо нямаме право да образуваме жури.
— Тогава Ратлър, изглежда, ще остане ненаказан?
— Нищо подобно. Само не се разпалвай толкова! Давам ти думата си, че възмездието ще го настигне с такава сигурност, с каквато всеки куршум от моята Лиди достига целта си. Апачите ще се погрижат за това.
— Но тогава те ще накажат и нас!
— Твърде вероятно. Но мислиш ли, че ще можем да предотвратим това, като убием Ратлър? Който се е хванал на хорото, ще играе докрай! В очите на апачите ние всички сме убийци на Клеки-петра, а не само Ратлър и ако попаднем в ръцете им, ще се отнесат към нас както подобава.
— Дори и ако се отървем от Ратлър?
— Дори и тогава. Те ще ни пречукат, без да питат дали той е при нас, или не е. А как мислиш изобщо да се отървеш от него?
— Ще го изгоним.
— Да, наистина, ние вече се съвещавахме по този въпрос и стигнахме до извода, че, първо, нямаме право да го гоним и, второ, дори и да имахме това право, не бива да го гоним поради някои съображения.