— Струва ми се, че те не са направили носилка, каквато се поставя между два коня, а носилка, която може да се влачи след коня.
— Защо мислиш така?
— Защото апачите разполагат само с един свободен кон. В такъв случай могат да се спрат само на втория вид носилка.
— Правилно. Но този вид носилка оставя ужасна следа, , която може да се окаже гибелна за ездачите. Впрочем струва ми се, че апачите са били тук вчера привечер. Следователно скоро можем да разберем дали са почивали през нощта, или са продължили пътя си.
— Мисля, че трябва да очакваме второто, защото те имат двойно основание да бързат.
— Съвършено правилно. Но да видим!
Бяхме слезли от конете си и вървяхме бавно по следата, като водехме животните за поводите след себе си. Дирята изглеждаше сега съвсем друга. Тя пак беше тройна, само че имаше друг вид. Средната следа беше образувана от конските копита, а двете крайни бяха издълбани от носилката. Тя беше направена, изглежда, от два здрави клона отстрани, между които бяха поставени напречни пръти, а трупът беше вързан просто отгоре.
— Оттук нататък са яздили един зад друг — каза Сам. — Трябва да са имали някаква причина, защото мястото е достатъчно, за да яздят един до друг. Да проследим дирята!
Отново яхнахме конете и потеглихме в тръс. През това време непрекъснато ме занимаваше мисълта, защо апачите са продължили пътя си един зад друг. Усилено си блъсках главата и скоро ми се стори, че намерих разрешението. Затова посъветвах моя спътник:
— Сам, понапрегни зрението си! Може би скоро следата ще се поизмени и точно тази промяна апачите не са искали да забележим.
— Как така ще се измени? — озадачи се той.
— Те са направили носилката не само за да улеснят придвижването си, а и за да могат да се разделят незабелязано.
— Ама че мисъл! Да се разделят! И насън няма да им дойде тази мисъл, хи-хи-хи-хи! — изсмя се той.
— Насън — не, но в действителност.
— Тогава я ми кажи откъде имаш това хрумване! В този случай книгите не са ти добър съветник.
— Такова нещо не съм чел в тях, сам си го измислих, но, ! разбира се, само благодарение на това, че съм чел много внимателно тези книги и съм се вживявал в съдържанието им.
— Е, и?
— Досега ти игра ролята на учител: сега пък аз ще ти задам един въпрос.
— Сигурно ще е много умен. Любопитен съм да го чуя!
— Защо изобщо индианците яздят почти винаги един зад друг? Все пак това не е свързано с удобството или общителността?
— Не, а за да не може никой, който открие следите им да разбере броя на конниците.
— Видя ли! Струва ми се, че и сега причината е тази.
— Дрън-дрън!
— Така е, така е. Защо иначе двамата ще яздят един зад друг, след като има място за повече от три коня?
— Изглежда, несъзнателно или, и това може би е истинската причина, заради мъртвия. Първият от тях избира пътя. След това идва конят с трупа, а след него следва другият, който внимава да не би носилката да се разглоби или пък трупът да се развърже.
— Възможно е. Но от главата ми не излиза мисълта, че те бързат страшно много, за да ни пипнат. Пренасянето на застреляния става бавно.. Следователно много вероятно е един от тях да избърза напред, за да събере войните на апачите колкото се може по-бързо.
— Това са фантазии. Аз казвам, че и през ум няма да им мине да се разделят.
Защо ли трябваше да споря със Сам? Можеше и да греша. Да, вероятно бърках, защото той беше опитен скаут, а аз си бях грийнхорн. Затова замълчах, но наблюдавах зорко следите.
Не след дълго стигнахме до коритото на широк, но плитък поток, който сега беше напълно пресъхнал. Това беше едно от онези речни корита, които се изпълват през пролетта с вода от планините, но остават сухи през останалото време. Дъното между двата ниски бряга беше покрито с огладени дребни камъчета, между които тук-там се виждаха наноси от фин пясък. Следата пресичаше речното корито.
Докато прекосявахме бавно дъното на протока, аз оглеждах внимателно камъните и пясъка отляво и отдясно. В случай че бях отгатнал намеренията на апачите, тук мястото беше подходящо да се разделят. Ако някой от тях продължеше пътя си на известно разстояние нагоре или надолу по речното корито, като направляваше коня си да стъпва само по твърдите камъчета, по които не се отпечатваха следи, той щеше да успее да изчезне, без да остави никаква диря. Ако другият продължеше пътя си с коня и носилката зад себе си, тогава следата от тези два коня можеше да бъде взета за старата диря от трите коня.