Яздех непосредствено зад Сам Хокинс. Почти бях стигнал до отвъдния бряг, когато забелязах върху наслоения пясък, достигащ тъкмо на това място до речните камъни, малка кръгла вдлъбнатинка, чиито ръбове се бяха разрушили. Тя имаше приблизително размерите на голяма чаша за кафе. По онова време нямах още сигурния поглед, проницателността и опита от по-късните години. Но това, което бих твърдил и доказал след години, сега поне го подозирах, а именно, че тази малка вдлъбнатина произхожда от конско копито, което се беше подхлъзнало от камъните в по-ниско наслоения пясък. Когато достигнахме отвъдния бряг, Сам се накани да продължи по дирите. Аз обаче го задържах.
— Сам, ела с мене наляво!
— Защо? — попита той.
— Искам да ти покажа нещо.
— Какво?
— Веднага ще разбереш. Ела само с мене!
Подкарах коня си надолу по брега на изсъхналото корито. Той беше обрасъл с трева. Не бяхме изминали повече от двеста конски крачки, когато откъм песъчливото корито изскочи следата на един конник, която съвсем ясно продължаваше из тревата в южна посока.
— Какво е това тука, Сам? — попитах аз, много горд, че се оказах прав, макар да бях новак.
Очичките на Сам се смалиха още повече, като че ли искаха да се скрият в очните си кухини, а хитрото му лице се удължи.
— Конски стъпки! — отговори той учудено.
— А откъде са се появили?
Той погледна над изсъхналото корито и като не забеляза по него отпечатъци, каза:
— Във всеки случай идват от леглото на пролетния поток.
— Разбира се. А кой ли може да е ездачът?
— Откъде мога да зная.
— Е, тогава ще ти кажа аз: един от двамата апачи! Лицето му се удължи още повече — една способност, която още не бях наблюдавал у него.
— От тези двамата? Невъзможно!
— Възможно е! Разделили са се, както предположих, неотдавна. Ела да се върнем към нашата следа! Ако я огледаме внимателно, ще открием, че нататък е оставена само от два коня.
— Би било учудващо. Да я разгледаме. Много съм любопитен.
Върнахме се обратно и огледахме следите по-внимателно, нещо, което едва ли бихме направили, ако не беше моето откритие. И наистина, установихме, че оттук нататък бяха вървели само два коня. Сам се покашля няколко пъти и няколко пъти ме огледа недоверчиво от глава до пети.
— Как стигна до извода, че отделящата се следа трябва да излезе на брега на онова място?
— Забелязах следа от копито долу в пясъка, а останалото беше лесно да се заключи по нея.
— Странно! Покажи ми следата! Заведох го при споменатото място. Тогава той ме огледа отново, но този път с още по-голямо недоверие и ме попита:
— Сър, ще ми кажеш ли истината?
— Разбира се. Или мислиш, че някога съм те лъгал?
— Хмм, изглеждаш ми искрен и честен човек, но в този случай все пак ти нямам доверие. Никога ли не си бил в прерията?
— Никога.
— А изобщо в Дивия Запад?
— Никога.
— А в Съединените щати?
— Не.
— А може би си бил в някоя друга страна, където също има прерии и савани или нещо подобно на тукашния Запад?
— Не. Не съм бил!
— Тогава да те вземат дяволите; човек изобщо не може да те разбере!
— Охо, Сам Хокинс, нима това е благословията на приятел, за какъвто ми се пишеш?
— Е, не ми се сърди, когато ми кипне при подобни случаи! Но идва някакъв си грийнхорн в Запада съвършено бос по всички въпроси, и още при първия разузнавателен поход кара стария Сам Хокинс да се черви. За да останеш хладнокръвен в такъв случай, трябва да си ескимос или гренландец, ако не се лъжа. Когато бях младеж на твоите години, бях десет пъти по-умен от тебе, а сега на тази възраст изглеждам десет пъти по-глупав. Не е ли тъжно за един уестман, който си има своето чувство за чест?
— Не го взимай толкова присърце.
— Охо, но това ме засяга! Трябва да си призная, че ти имаше право. Как стана тави работа!
— Стана, защото аз мислих последователно и си направих вярно заключение, което е много важно.
— Заключение ли? Това пък как го правиш, с ключ ли?
— Не. Имам предвид «да си извадиш заключение».
— Не го разбирам. Много ми е сложно.
— Е, направих си следния извод: когато индианците яздят един зад друг, те се стремят да направят дирите си по-незабележими: Двамата апачи са яздили един зад друг, следователно са искали да прикрият следите си. Това ти е ясно, нали?
— Разбира се.
— Чрез този правилен извод аз достигнах до правилното решение. Ще ти кажа още един извод или заключение. Искаш ли да го чуеш?
— Защо не?
— Ти се казваш Хокинс. Това означава «сокол», нали?