— Точно така.
— Тогава Слушай! Соколът яде полски мишки. Вярно ли е?
— Да. Като ги хване, ги изяжда. ,
— Тогава ето как гласи заключението: соколът яде полски мишки, ти се казваш Хокинс, следователно ядеш полски мишки.
Сам отвори уста, отправи ми един смаян поглед, след което избухна:
— Сър, подиграваш ли ми се? Няма да позволя такова нещо! Съвсем не съм някой палячо, на когото можеш да се подиграваш заради гърбицата му. Това дяволско твърдение, че ям мишки, и то мизерни полски мишки, е тежка обида за мене. Искам удовлетворение. Какво ще кажеш за един дуел?
— Великолепно!
— Да, великолепно! Ти си следвал, нали?
— Да.
— Тогава имаш право да се дуелираш1. Ще ти изпратя моите секунданери. Ясно ли е?
— Да. Но ти следвал ли си?
— Не.
— Тогава нямаш право да се дуелираш и в такъв случай ще ти изпратя моите терцианери или квартанери. Ясно ли е?
— Не, не разбирам тези думи — каза той, лицето му придоби смутен израз.
— Е, след като не разбираш правилата на дуелирането и като не знаеш дори значението на твоите секунданери и моите терцианери и квартанери, тогава не можеш и да искаш от мене удовлетворение. Но аз ще ти дам доброволно удовлетворение.
— Какво удовлетворение?
— Подарявам ти моята кожа от сивата мечка. Очичките на Сам веднага придобиха блясъка си.
— Но тя ще ти трябва!
— Не. Давам ти я.
— Наистина ли?
— Да.
— Heigh-day, приемам! Благодаря, сър, много благодаря! Halloo, ех, че ще се ядосват другите! Знаеш ли какво ще си направя от нея?
— Кажи!
— Нова ловна дреха, дреха от кожата на гризли. Какъв триумф! Сам ще си я направя. За такива дрехи съм отличен шивач. Я виж старата ми дреха, виж колко майсторски съм я поправял и кърпил!
Той посочи праисторическия чувал, в който бе облечен. По него кожените кръпки бяха една върху друга, така че дрехата беше придобила дебелината на дъска.
— Но — прибави той в голямата си радост — ушите, ноктите и кучешките й зъби ще останат за тебе. Не ми трябват за дрехата, а и ти си се сдобил с тези символи на победата в борба, в която животът ти е бил в опасност. Ще ти направя от тях огърлица. Разбирам от такива неща. Съгласен ли си?
— Разбира се.
— И постъпваш правилно, защото така всеки от нас ще има на какво да се радва. Ти си наистина човек на място. Подаряваш кожата от гризли на твоя Сам Хокинс. А сега можеш да разправяш, че ям не само полски мишки, но и плъхове; няма да смутиш душевния ми мир ни най-малко. Що се отнася до книгите — все пак виждам, че те не са чак толкова лоши, както си мислех отначало. Човек наистина може да научи много неща от тях. Действително ли ще напишеш някоя книга?
— Може би няколко.
— За твоите преживявания?
— Да.
— А ще пишеш ли и за мене в тях?
— Само за моите най-близки приятели — кимнах аз, — така да се каже, за да им издигна писмен паметник.
— Хмм, хмм! Забележително! Издигане на паметник! Това звучи съвсем иначе, не е като вчера. Вчера трябва нещо слухът ми да ме е заблудил. И ще ме има ли и мене в книгите?
— Само ако желаеш, иначе не.
— Слушай, сър, желая! Дори те моля да пишеш за мене.
— Добре, така да бъде.
— Чудесно! Но ще трябва да ми направиш една услуга.
— С удоволствие. Каква е тя?
— За всичко ли ще разказваш в книгите, което сме преживели заедно?
. — Да.
— Тогава не споменавай, че не съм намерил следата, която се отделя тук! Сам Хокинс да не може да намери такова нещо! Ще се срамувам от всички читатели. Ако бъдеш така добър да го премълчиш, тогава можеш спокойно да пишеш за мишките и плъховете. Все ми е едно какво ще мислят хората за моето ядене. Но ако те ме вземат за уестман, който не може да намери следата на един индианец, това би ме измъчвало вътрешно страшно много.
— Тази работа няма да стане, скъпи Сам — възразих аз.
— Няма ли? А защо?
— Защото всеки от моите герои трябва да бъде описан такъв, какъвто си е в действителност. В противен случай ще бъде по-добре, ако изобщо не пиша за тебе.
— Не, не, аз искам да ме има непременно в книгата! А и във всеки случай по-добре е да кажеш истината. Ако разкриеш грешките ми, това ще бъде един поучителен пример за читателите ти, които са глупави като мене, хи-хи-хи-хи! Но аз, след като знам, че моите приключения ще бъдат печатани, ще направя всичко възможно да избягна в бъдеще подобни грешки. И така, разбрахме ли се?
— Напълно — потвърдих аз.
— Тогава да продължим напред.
— Но по коя следа? По единичната ли?
— Не, по тази тук.
— Да, тя, изглежда, е на Винету.
— Защо мислиш така?