По намазаното му с мас и бои лице се плъзна благосклонна усмивка, когато той ми отговори:
— Олд Шетърхенд каза добри думи. Ние ще изпушим с него лулата на мира.
След това насядахме заедно край потока. Той извади една лула, чиято отвратителна миризма раздразни носа ми отдалече, и я натъпка с някаква смес, която, изглежда, се състоеше от счукани моркови, конопени листа, накълцани жълъди и киселец. След като я запали, той стана, дръпна от нея, духна дима към небето и земята и каза:
— Там горе живее Великия дух, а тук на земята се раждат растенията и животните, които той е създал за воините кайови.
След тези думи той дръпна още четири пъти от лулата и след като издуха дима й на север, юг, изток и запад, продължи:
— В тези посоки живеят червените и белите мъже, които без никакво право задържат за себе си тези животни и растения. Но ние ще отидем при тях и ще вземем, каквото ни принадлежи. Бао каза. Хау!
Каква реч! Съвсем се различаваше от всички други речи, които бях чел и които по-късно слушах толкова често. Този кайова казваше съвсем открито, че гледа на всички животински и растителни продукти като на собственост на неговото племе, поради което смяташе грабежа не само за свое право, но дори и за свое задължение. И аз трябваше да бъда приятел на такива хора! Но който е попаднал вече сред вълци, трябва да вие заедно с тях.
Лисицата подаде немиролюбивата лула на мира на Сам. Малкият ловец дръпна смело шест пъти от нея и заяви:
— Великия дух не обръща внимание на различния цвят на човешката кожа, защото хората може да са я боядисали, за да го измамят, но той гледа техните сърца. Сърцата на воините от прочутото племе на кайовите са храбри, безстрашни и верни. Моето сърце е привързано към тях здраво, също както е завързано и мулето ми за онова дърво. И то ще си остане привързано към тях за вечни времена, ако не се лъжа. Аз казах. Хау!
Ето това беше типичният Сам Хокинс, хитрото и весело човече, което умееше във всяко нещо да види и извлече някаква полза. Речта му беше възнаградена с всеобщо и продължително «уф, уф, уф!». За съжаление обаче той извърши и злодеянието да ми тикне в ръцете смрадливата глинена лула. Бях принуден да изпия горчивата чаша, но реших да запазя «благородното» си достойнство и «мъжествено сериозното» изражение на лицето си. Аз съм страстен пушач и през живота си не съм казвал за нито една пура, че е много силна. Следователно не можеше да се очаква, че тази индианска лула на мира ще ми се опре. Изправих се, направих с лявата ръка едно движение, подканящо към смирено съсредоточаване, и смукнах от лулата. Да, не се бях излъгал: установих наличието на споменатите по-горе съставки, а именно — моркови, коноп, жълъди и киселец. Но още не бях усетил една пета съставка. Сега установих с обонянието и с вкуса си, че в тази смес трябва да има и парченце от домашна плъстена обувка. И аз пуснах дим срещу небето и към земята и казах:
— От небето идват слънчевите лъчи и дъждът. От него идва всеки дар и всяка благословия. Земята приема топлината и влагата и ни дарява с бизона и мустанга, с мечката и елена, с тиквата и царевицата и преди всичко с благородното растение, от което умните червенокожи мъже приготвят киникиник, който разнася от лулата на мира благоуханието на любовта и побратимяването.
Бях чел, че индианците наричат приготвяната от тях смес за пушене «киникиник» и днес успях набързо да си послужа с тези мои знания, и то на подходящо място. Сега напълних устата си за втори път с дим и го издухах към четирите посоки на света. Миризмата беше станала още по-силна и по-сложна. С увереност можех да кажа, че усещам още две съставки, а именно колофон и парчета човешки нокти. След това възхитително откритие аз продължих:
— На запад се извисяват Скалистите планини, а на изток се простират равнините. На север блести повърхността на езерата, а на юг бушуват водите на голямото море. Ако цялата земя между тези граници беше моя, аз бих я подарил на воините кайови, защото те са мои братя. Дано през тази година убият десет пъти повече бизони и петдесет пъти повече мечки гризли, отколкото е броят на ловците им. Дано зърната на царевицата им станат големи колкото тикви, а тиквите им толкова големи, че едната от тях да е равна на двадесет сегашни тикви. Аз казах. Хау!
На мене не ми струваше и пукнат грош да им пожелая всички тези прекрасни неща, но те така се зарадваха на пожеланията ми, като че ли вече наистина се бяха сбъднали. Моята реч беше най-духовитата в досегашния ми живот и бе посрещната с такъв възторг, който би могъл да се нарече безпримерен, като се има предвид постоянното студено спокойствие, спазвано от индианците. Никой човек досега, а още по-малко бледолик, не им беше пожелавал толкова неща, не беше искал да им подари толкова много. Затова и тяхната признателност се изрази в почти непрекъснато и продължително «уф, уф!». Лисицата ми стисна отново ръката, увери ме в приятелството си за вечни времена и когато викаше своето «хау! хау!», отваряше устата си толкова широко, че аз успях да се отърва от лулата на мира, като я тикнах между дългите му жълти зъби. Той млъкна веднага, за да се наслади на съдържанието й благодарно съсредоточен.