— Затова и Бао трябва да уведоми вожда си колкото се може по-бързо!
— Нека моят брат почака и ме остави да довърша! Апачите жадуват за двойно отмъщение, те искат да си отмъстят на вас и на нас, защото убихме Клеки-петра. Ще изпратят един по-многоброен отряд срещу вас и един по-малочислен срещу нас, в който отряд ще бъде вождът със сина си, те ще се присъединят към по-големия отряд след нападението над нашия лагер. Ще трябва да действаме според техния план. Сега ще ти покажа нашия лагер, за да можеш да го намериш после лесно. След това ще отидеш при вожда си и ще му разкажеш всичко, което чу от мене. После ще дойдете с вашите двеста воини при нас, за да изчакате идването на Инчу-чуна с по-малкия отряд и да го плените. Вие имате двеста воини, а апачът ще вземе със себе си най-много петдесет души. В лагера ни има двадесет бели мъже, които ще ви помагат. Тъй че за вас ще бъде просто детска игра да сломите съпротивата на апачите. А след като двамата вождове попаднат в ръцете ви, то тогава все едно, че в ръцете ви е цялото им племе, ще можете да поставяте условия и да вземете каквото си поискате. Разбира ли моят брат всичко?
— Да. Планът на моя брат Сам е много добър. Ако вождът го чуе, сигурно веднага ще се съгласи с него.
— Тогава нека тръгваме и да яздим бързо, за да можем да стигнем в лагера преди идването на нощта!
Метнахме се на конете, които си бяха отпочинали, и се понесохме в галоп. Сега вече не следвахме точно дирите. Яздехме направо и така си спестявахме всяко заобикаляне.
Трябва да кажа, че не бях възхитен от поведението на Сам, а се бях ядосал. Той искаше да подмами Винету и баща му заедно с отряда им от петдесетина души-в една клопка! Ако този план сполучеше, тогава двамата вождове и техните апачи щяха да изпаднат в много тежко положение. Как можа Хокинс да предложи подобно нещо! Той знаеше чувствата ми към Винету, защото ги бях споделил с него, а пък аз знаех, че и той беше благосклонен към младия син на вожда.
Всичките ми усилия по пътя да отделя за малко Сам от кайовите се оказаха напразни. Исках да го разубедя от този план и да му предложа друг, без кайовите да могат да ни чуят. Но, изглежда, той подозираше намерението ми и не се отделяше от предводителя на разузнавачите. Това ми развали още повече настроението и ако някога съм бил в лошо настроение, то може да се каже, че това бе в онзи ден, когато ние, вече на смрачаване, влязохме в нашия лагер. Слязох от коня си, свалих му седлото и поводите и легнах ядосан в тревата, защото ми стана ясно, че засега не беше възможно да говоря със Сам. Той не бе обърнал никакво внимание на знаците ми и разказваше на другите как бяхме срещнали кайовите и какво щеше да става сега. Отначало нашите хора се бяха уплашили при появяването на индианците. Но затова пък се зарадваха толкова повече, когато разбраха, че червенокожите са наши приятели и съюзници и че занапред няма защо да се страхуваме от апачите. Заобиколени и закриляни от двестата кайови, ние можехме да продължим работата си и да бъдем сигурни, че очакваното нападение няма да ни навреди.
Кайовите бяха приети гостоприемно, получиха големи парчета от мечото месо, след което си тръгнаха. Бяха решили да яздят през цялата нощ, за да съобщят на своите хора новините колкото се можеше по-скоро. Едва когато те си отидоха, Сам се приближи до мене, легна на земята и каза по своя обичаен невъзмутим начин:
— Тази вечер физиономията ти хич не ми харесва, сър. Сигурно се дължи на някакво смущение — или в храносмилането, или пък във вътрешния ти душевен мир, хи-хи-хи-хи! Кое ли от двете предположения е вярно? Мисля, че второто, а?
— Позна! — отвърнах аз не съвсем дружелюбно.
— Тогава разкрий ми сърцето си и ми кажи какво ти тежи. Ще ти помогна.
— Щях да се радвам, ако можеше, Сам, но се съмнявам.
— Мога. Разчитай на мене!
— Тогава кажи ми, Сам, как намираш Винету!
— Великолепен момък! Не си ли и ти на това мнение?
— И искаш да го изпратиш на гибел? Как да го разбирам?
— На гибел? Аз него? Никога не е хрумвало такова нещо на сина на моя баща.
— Но нали ще го пленят!
— Наистина!
— И това ще доведе до неговата гибел!
— Не вярвай в призраци, сър! Винету ми харесва толкова много, че бих рискувал живота си по всяко време, за да го спася от опасност.
— Но защо го примамваш тогава в тази клопка?
— За да се спасим от него и от апачите му.
— А после?
— После? Хмм! Ти, изглежда, би искал да се заемеш с този млад апач с най-голямо удоволствие, а?