Другите последваха подканата ми, въпреки че едва ли им беше до работа. Убеден съм, че всички биха офейкали с най-голямо удоволствие, но тогава работата ни щеше да остане непривършена и според договора в такъв случай никой нямаше да си получи парите. А те не искаха да ги загубят. Но и ако въпреки това някой се беше опитал да избяга, апачите бързо щяха да открият следите му. Не, всички разбираха, че тук сигурността им беше относително по-голяма и затова никой не избяга.
Аз също не можех да бъда безразличен към събитията, които ни очакваха. Бях изпаднал в едно такова състояние, което приличаше на трескавото напрежение на войниците преди сражение. Но това не беше страх, о, не, защото, ако става въпрос за страх, то трябваше да го изпитам по-скоро при срещата си с бизоните, а и после, когато нападнах мечката! Днес ставаше въпрос за хора! Точно това не ми даваше спокойствие. Не се боях толкова за собствения си живот. Все някак си щях да се защитя. Но Инчу-чуна и Винету! През последните дни бях мислил за Винету толкова много, че го чувствах вътрешно някак още по-близък. И странното е, както успях да разбера по-късно от него, че по това време и неговите мисли са били заети с моята личност така често, както и моите с него.
Дори и работата не бе в състояние да ме освободи от вътрешното ми безпокойство, но бях уверен, че то щеше да изчезне изведнъж в решителните мигове. Тъй като те неизбежно щяха да настъпят, аз започнах да ги очаквам дори с нетърпение. А те не бяха много далече, защото още рано следобед забелязахме Сам Хокинс, който се приближаваше към нас. Дребното човече беше видимо изморено, ала хитрите му очички сияеха весело над гъстата растителност, покрила долната част на лицето му.
— Всичко наред ли е? — попитах го аз. — Просто ти личи, че е така, драги Сам.
— Тъй ли? — засмя се той. — Но къде е написано? На носа ми или само във въображението ти?
— Какво ти въображение? Pshaw! Всеки, който ти види очите, ще каже същото без колебание.
— Значи моите очи ме издават. Добре, за в бъдеще ще знам. Но имаш право. Имах по-голям успех, отколкото можех да се надявам.
— Тогава си видял разузнавачите?
— Разузнавачите? Да съм ги видял? Много повече! Видях не само разузнавачите, а и целия отряд. И не само ги видях, ами ги и чух. Подслушах ги.
— Подслуша ли ги? Ах, казвай бързо тогава, какво успя да научиш!
— Не сега и не тук. Събери си нещата и се прибери в лагера! Идвам след тебе. Преди това се налага да отскоча до кайовите, за да им кажа какво съм научил и как трябва да се държат.
Той закрачи нагоре покрай езерото, стигна до потока, прескочи го и изчезна между дърветата в гората. Ние си събрахме партакешите и се прибрахме в лагера, където зачакахме връщането на Сам. Нито видяхме, нито чухме идването му — той изникна изведнъж между нас и каза надменно:
— Ето ме, господа! Нямате ли очи и уши? Вие можете да бъдете изненадани и от някой слон, чиито стъпки се чуват от четвърт час разстояние!
— Във всеки случай ти не се приближи като слон — засмях се аз.
— Прав си. Исках само да ви покажа как може да се приближите до хора, без те да ви забележат. Седяхте си спокойно и не разговаряхте. Бяхте съвсем тихи и кротки и все пак не чухте, че се промъквам насам. Ето така беше и вчера, когато припълзях близо до апачите.
— Хайде, Сам, разкажи ни!
— Well, сега ще научите как стана това. Но ще трябва да седна, защото съм много изморен. Краката ми са привикнали на ездата и сега отказват да ходят. А и по-изискано е да се числиш към конницата, отколкото към пехотата, ако не се лъжа. — Той седна близо до мене, огледа ни всички един по един с присвити очи и после кимна многозначително: — И така тази вечер започва танцът!
— Още тази вечер ли? — попитах аз, като едновременно се изненадах и зарадвах, защото вътрешно си бях пожелал всичко да се реши час по-скоро. — Добре, много добре!
— Хмм, изглежда, че имаш голямо желание да попаднеш в ръцете на апачите! — промърмори Сам подигравателно, но веднага обърна работата: — Но имаш право. Наистина това-е добре и аз също се радвам, че няма да бъдем повече в неизвестност. Не е много приятно да ти се налага да очакваш нещо, което може да свърши другояче, а не както си мислим.
— Другояче ли? — попитах аз. — Да не би да има нещо, което може да ни създаде главоболия?
— Ни най-малко. Дори обратното. Едва сега се убедих, че всичко ще мине добре. Но всеки опитен човек знае, че и от най-доброто дете по-късно може да излезе някой пропаднал скитник. Така е и със събитията. И най-чудесната работа може да се провали от някое непредвидено обстоятелство, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!