— Уф, уф, уф! — завикаха те учудено. Въпреки младостта си Винету още отсега показа онази съобразителност, която по-късно толкова често щеше да ме удивява. Той си каза, изглежда, че ние сме някъде наблизо и че стоящите край огъня апачи са в твърде неизгодно положение, защото, осветени от пламъците, представляваха сигурна цел за пушките ни. Ето защо извика:
— Татиша, татиша!
Разбира се, че тогава още не знаех значението на тази дума: «Бързо настрани!» Вече се канеше да отскочи, но аз го изпреварих. С четири-пет бързи крачки се озовах до кръга от хора, които го обграждаха. Като разблъсках стоящите по пътя ми отляво и отдясно апачи, аз си пробих път през кръга, а Хокинс, Стоун и Паркър ме последваха по петите. Тъкмо когато Винету с висок глас издаде заповедта за оттегляне и се обърна, за да изчезне, ние застанахме лице срещу лице. За един миг погледите ни се кръстосаха, след което ръката му посегна светкавично към пояса, за да извади ножа, но в същия момент юмрукът ми се стовари по слепоочието му. Той се олюля и се строполи на земята. Забелязах същевременно, че Сам, Дик и Уил бяха сграбчили баща му.
Апачите нададоха гневни викове. Но крясъците им бяха заглушени от страхотния рев на кайовите, които се нахвърлиха върху противниците си.
Тъй като бях пробил обръча на апачите, сега се намирах в средата на една огромна тълпа от хора, които се бяха вчепкали здраво един в друг. Двеста кайови срещу може би петдесет апачи, четирима срещу един! Но воините на Инчу-чуна се защитаваха с всички сили. Отначало бях принуден да положа върховни усилия, за да отблъсна неколцина от тях, и трябваше да се въртя като пумпал около себе си. При това употребявах само юмруците си, защото не исках нито да убивам, нито дори да ранявам някого. След като успях да зашеметя четирима или петима, можех вече да си поотдъхна; в същото време съпротивата на апачите беше изобщо намаляла. Бяха изминали едва пет минути от началото на нашето нападение, когато битката приключи. Само пет минути! Но за ръкопашен бой това е твърде дълго време.
Вождът Инчу-чуна лежеше вързан на земята, а до него бе и Винету — все още в безсъзнание. И той беше завързан. Нито един апач не бе успял да избяга — може би затова, защото тези храбри воини изобщо не бяха помислили да бягат и да изоставят двамата вождове, които бяха пленени в самото начало на сражението. Мнозина от тях бяха ранени, както и доста голям брой от кайовите, и за съжаление нашите червенокожи съюзници имаха трима убити, а апачите петима. Това, разбира се, съвсем не беше направено нарочно. Само ожесточената съпротива на апачите бе накарала кайовите да употребят оръжията си по-осезателно, отколкото бяхме желали.
Победените ни противници бяха завързани до един. За това не се искаше голямо майсторство, тъй като на един наш противник се падаха четирима — или ако брояхме и белите — петима души; беше необходимо само трима кайови да държат здраво някой апач, а четвъртият или петият да го връзват.
Труповете бяха отделени настрана и тъй като ранените кайови получиха помощ от съплеменниците си, ние, белите, се заловихме да прегледаме и превържем ранените апачи. Вярно е, че при тази работа погледите ни срещнаха не само намръщени лица, но и някои от апачите направо ни се противяха. Те бяха твърде горди, за да приемат помощ от враговете си и предпочитаха да оставят раните си да кървят. Това обаче не събуди безпокойството ми, понеже за щастие раните им бяха леки.
След като приключихме с тази работа, ние се запитахме най-напред по какъв начин щяха да прекарат пленниците ни нощта. Исках доколкото бе възможно да облекча положението им. Но ето че Тангуа ме сряза:
— Тези кучета принадлежат на нас, а не на вас и само аз имам право да наредя какво ще става с тях!
— Е, и какво ще става? — попитах го аз.
— Бихме ги оставили живи, докато се върнем в селата си. Но тъй като искаме да нападнем техните поселища, а дотам пътят е дълъг, то няма да ги влачим дълго с нас. Всички ще бъдат вързани на кола на мъчението.
— Всички ли?
— Всички!
— Не ми се вярва.
— Как така?
— Ти просто се заблуждаваш.
— Защо?
— Защото преди малко каза, че апачите ви принадлежели. Това не е вярно.
— Вярно е!
— Не. Според законите на прерията пленникът принадлежи на онзи, който го е победил. Вземете си апачите, които сте победили. Нямам нищо против. Но онези, които хванахме ние, ни принадлежат.
— Уф, уф! Ама че си умен! Тогава може би искате да задържите също така Инчу-чуна и Винету?
— Разбира се.
— А ако Тангуа не ви разреши?