— Ще ни разрешиш!
Той говореше с враждебен тон. Аз му отговарях спокойно и твърдо. Сега Тангуа извади ножа си, заби го до дръжката в земята и очите му ме погледнаха с опасен блясък.
— Ако само докоснете някой апач с ръка, телата ви ще бъдат също като това място, от което стърчи дръжката на ножа ми. Тангуа каза. Хау!
Той говореше напълно сериозно. Въпреки това щях да му кажа, че нямам намерение да се оставя да бъда сплашен, ако Сам Хокинс не се бе показал достатъчно разумен да ми отправи един предупредителен поглед, който ме съветваше да запазя спокойствие и да бъда предпазлив. Затова предпочетох да замълча.
Завързаните апачи лежаха около огъня и най-простото и лесно нещо беше да ги оставим там, където щяха да бъдат надзиравани без особени усилия. Но Тангуа очевидно бе решил да ми покаже, че наистина гледа на тях като на своя собственост, с която може да разполага както си иска. Ето защо той даде заповед да ги завържат прави на околните дървета.
Заповедта му беше изпълнена, и то не много нежно, както всеки би могъл да се досети. Кайовите се показаха извънредно безпощадни хора, които се стараеха да причинят на пленниците си по възможност по-големи болки, но никой от апачите не издаде с нещо, че чувства болка. Най-грубо се отнасяха с вожда и сина му, чиито ремъци бяха стегнати толкова много, че телата им се подуха и посиняха.
Така никой от пленниците не можеше без чужда помощ да се освободи и избяга. Въпреки това Тангуа постави постове около лагера и нареди да се намерят конете на апачите, които сигурно бяха скрити някъде наоколо под надзора на неколцина пазачи.
Огънят ни беше разпален отново; той се намираше, както вече споменахме, на горния край на тревната ивица, която достигаше до водата. Ние бяхме налягали около него и се бяхме наговорили да не допускаме нито един кайова близо до нас, защото това можеше да отежни или дори да направи невъзможно освобождаването на Винету и на баща му. Но пък и кайовите нямаха намерение да се приближават до нас. Още от самото начало те не се държаха приятелски, а и моят разговор с вожда им едва ли можеше да ги настрои по-добре към нас. Студените и презрителни погледи, които ни отправяха, в никакъв случай не будеха у нас доверие и изобщо трябваше да бъдем радостни, ако ни се удадеше да се разделим с тях без спречкване.
Те запалиха на известно разстояние от нас по посока на саваната няколко огъня, около които се разположиха да лагеруват. Започнаха да разговарят помежду си, но не на обичайната смесица от индиански и английски думи, употребявана между бели и червенокожи, а на езика на своя народ. Не желаеха да разбираме разговора им, което беше неблагоприятен признак за нас. Те се считаха за господари на положението и по отношението си към нас приличаха на лъв, който търпеливо понася присъствието на някое кученце в клетката си.
Изпълнението на плана ни се усложняваше от обстоятелството, че само четирима души трябваше да знаят за него:
Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз. Не биваше да разкриваме тайната си пред другите, защото вероятно щяха да се обявят против намерението ни, щяха да се опитат да го осуетят, а може би щяха да ни издадат на кайовите. Те се бяха разположили наблизо и нагъсто около нас и ни оставаше само да се надяваме, че по-късно ще заспят. Понеже в случай на успех нямаше да може и дума да става за сън. Сам каза, че било уместно да подремнем сега. Налягахме на земята и въпреки душевната ми възбуда имах щастието скоро да заспя. Сам ме разбуди след известно време. Може би беше малко след полунощ. Поне така ми се струваше. Тогава не можех още да определям времето по положението на звездите. Нашите спътници спяха и огънят беше угаснал. Кайовите поддържаха само един огън, а останалите бяха оставили да догорят. Можехме да разговаряме, но, разбира се, съвсем тихо. Стоун и Паркър бяха също така будни.
— Преди всичко трябва да изберем двама души, които ще бъдат достатъчни, а и без това не бива и четиримата да се отдалечаваме оттук — прошепна ми Сам.
— Аз съм от двамата, които тръгват! — заявих твърдо.
— Охо, не бързай, драги господине! Излагаме живота си на опасност.
— Знам.
— И искаш да рискуваш живота си?
— Да.
— Well! Храбрец си, ако не се лъжа. Но помисли си само, че успехът на нашия план зависи от мъжете, които го изпълняват!
— Прав си.
— Радвам се, че го признаваш. Затова мисля, че трябва да се откажеш от участие.
— И през ум не ми минава!
— Бъди разумен, сър! — помоли ме той. — Нека да отида с Дик!
— Не!
— Но още си твърде неопитен. Почти нищо не разбираш от промъкване и пълзене.