Тогава аз извадих тенекиената кутийка от джоба си и го заплаших:
— Искаш ли да ти отговоря както трябва и да те пратя във въздуха заедно с всичките ти воини? Ако кажеш още една дума, която не ми харесва, ще ви унищожа всички с този амулет!
Бях любопитен да видя дали моят евтин номер ще има очакваното въздействие. Да, той подейства, и то как! Тангуа отстъпи далеч назад и извика:
— Уф, уф! Запази амулета за себе си и бъди куче като всички апачи!
Това беше обида, каквато не бих приел така спокойно, ако не трябваше да се съобразявам с неговата възбуда и с голямото числено превъзходство на хората му. Ние, белите, се завърнахме на мястото, където бяхме преди, и започнахме да разговаряме за случилото се, без някой да може да отгатне истината. Аз премълчах станалото не само пред другите, но и пред Сам, Дик и Уил. Доставяше ми тайно удоволствие да държа в ръцете си обяснението за загадъчната случка, докато останалите го търсеха така разгорещено, но напразно. Кичурчето коса от Винету остана у мен и аз го носех през време на всички мои пътешествия като талисман; то е у мен и до ден-днешен.
10. Бързия нож
Поведението на кайовите ни караше да се замислим за нашата сигурност. Ето защо, когато си лягахме да спим, решихме да поставим наш пост, който да се сменя на всеки час до сутринта. Червенокожите забелязаха нашите предпазни мерки, това ги настрои още по-зле към нас и те станаха по-безцеремонни.
Когато настъпи денят, нашият пост ни разбуди. Видяхме, че кайовите отново се бяха заловили да търсят конете на апачите, както и да открият следите на избягалите пленници, защото през нощта не бяха намерили нищо. Най-сетне те се натъкнаха на следите от двамата бегълци и ги последваха: дирята водеше до мястото, където апачите бяха оставили конете си. Инчу-чуна и Винету бяха избягали на коне заедно с пазачите, но не бяха взели нито един от останалите коне. Когато научихме всичко това, Тангуа изпадна в страшен гняв, понеже разбра какви неприятности щеше да си има, само защото не беше успял по-рано да открие конете на апачите заедно с техните пазачи. Сам обаче направи една от типичните за него лукави физиономии и ме попита:
— Можеш ли да се сетиш защо Инчу-чуна и Винету са оставили другите коне?
— Да. Това изобщо не е никак трудно.
— Охо! Един такъв грийнхорн като тебе не бива да си въобразява, че чистата случайност ще му помогне веднага от пръв път да отгатне истинската причина. За да се отговори на моя въпрос, е необходим житейски опит.
— Имам го.
— Ти ли? Опит? Бих желал да знам откъде ли си го събрал! Или може би ти ще ми кажеш?
— Защо не. Опита, който имам предвид, съм го събрал от книгите.
— Пак твоите книги! Може понякога да имаш щастието да използваш тук нещо от прочетеното, но не бива след това веднага да си мислиш че си сърбал мъдростта с някоя голяма лъжица. Ей сега ще ти докажа, че не знаеш нищо, ама нищичко. И така, защо бегълците са взели само собствените си коне, а са оставили конете на останалите пленници?
— Може би тъкмо заради самите пленници.
— Ах. В какъв смисъл?
— Защото тези хора ще имат голяма нужда от конете си.
— Така ли мислиш? Та как могат пленници да имат нужда от коне?
Не се чувствах ни най-малко засегнат от начина, по който ме разпитваше. Това си му беше просто в характера.
— Има две възможности — обясних аз. — Възможно е Инчу-чуна и Винету скоро да се върнат начело на достатъчно многобройна група апачи, за да освободят пленниците. Защо ще им е необходимо тогава да взимат конете със себе си, а после пак да ги връщат? Втората възможност е кайовите да не дочакат идването на апачите и да напуснат този район заедно с пленниците си. В такъв случай победените ще бъдат в по-леко положение, защото ще могат да яздят. Тогава пренасянето им няма да бъде толкова трудно и апачите ще могат да се надяват, че кайовите ще ги откарат в селата си, а по пътя те могат да бъдат освободени. Но ако пленниците нямаха коне и трябваше да вървят пеша, кайовите много лесно можеха да решат да си спестят трудното и продължително прехвърляне на пленниците, като ги убият веднага тук на място.
— Хмм! Разсъжденията ти наистина не са чак дотам глупави, колкото би могло да се очаква, ако се съди по лицето ти. Но ти все пак пропускаш и една трета възможност. Не е изключено кайовите да убият пленниците си, въпреки че имат конете на разположение.
— Не, това няма да стане.
— Няма ли? Сър, как може да мислиш за нещо че няма да стане, когато Сам Хокинс е казал, че е много вероятно да стане?